— Красус! — Тави се опита да надвика шума на битката, сочейки стените, ограждащи тесния отвор. — На стената!
Но младият трибун не се нуждаеше от жестикулациите на Тави, за да види къде е необходима помощта му. Давайки сигнал на своите хора, Красус кацна на стената от едната страна на прохода, придружен от половината си звено. Другата половина се приземи от другата страна. Всяка двойка рицари Аери пусна на земята воините, които носеха — рицарите на огъня на Първи алерански.
От своята наблюдателна точка иззад стената от щитове на легиона Тави не можеше да види какво се случва, но няколко мига по-късно се раздаде чудовищен рев и пред погледа му избухна адска синьо-бяла светлина, която изгори черните силуети на напиращите редици докъдето стигаше погледът му. Легионът нададе победоносни викове от завръщането на своите рицари и се хвърли напред, изтласквайки ворда назад във внезапно образувалия се вакуум, който рицарите на огъня бяха прогорили в техните редици.
Тави се втурна към укрепленията, за да се присъедини към Красус, но докато стигне там, ситуацията беше овладяна — поне за момента. Вордът беше изтласкан от прохода и всеки път, когато започваше да се приближава по-близо, един от рицарите на огъня отприщваше огнен поток в редиците им.
— Макс идва — задъхано каза Красус на Тави. От усилията на неотдавнашните призовавания лицето му блестеше от пот.
Той се обърна и посочи града, където от лагера на легиона пред градските стени в бърз марш се приближаваше колона бронирани фигури начело с Макс.
— Той води инженерите и нашите рицари на земята. Ще затворим прохода и…
На далечните укрепления зареваха и завиха рогове и при този сигнал десетки шамани се появиха сред канимите на стените. Фигурите с качулки отметнаха бледите си наметала, потопиха ръце в торбичките с кръв, които висяха отстрани, и хвърлиха алени капки във въздуха. От позицията си Тави отново не можеше да наблюдава резултата от работата им, но видя как огромни, завихрящи се облаци зеленикава мъгла се появиха и паднаха, след което се чуха агонизиращи крясъци сред ворда и отровата отми нападателите от земните насипи.
— Строй се! — излая рязък глас от прохода. — Враните да изкълват глупавите ви очи, стройте се! Прикрийте редиците, преди да ни ударят отново!
Поглеждайки надолу, Тави забеляза Валиар Маркус, без гребеноподобния си шлем на центурион, да крачи сред редиците на алеранците. Бронята на лявото рамо на Първото копие беше ужасно смачкана и ръката му висеше безжизнено покрай тялото — но с дясната си ръка той стискаше жезъла си на центурион и безсрамно го използваше, за да вкара войниците в строя, като ги блъскаше по шлемовете, за да привлече вниманието им. Маркус бързо съобразява, отбеляза си Тави. Още щом битката започна, покритият с белези ветеран беше разбрал, че шлемът му с гребен го прави мишена, и го беше свалил.
Плъзгайки поглед, Тави забеляза пълната липса на такива шлемове, но центурионите явно продължаваха да си вършат работата, обозначавайки присъствието си с чудодейния ефект на техните жезли, гласове и огромна сила на волята.
— Прехвърлянето на припасите и всички бежанци ще отнеме няколко часа — каза Тави. — Трябва да издържим. Маркус командва в прохода. Помагай му. Аз отивам да поговоря с Варг.
— Да, ваше височество — каза Красус, удряйки с юмрук в гърдите. — Ще изпълним нашата част, не се притеснявайте.
Тави се втурна към стените, като се възползва от краткото затишие в битката, настъпило, когато вордът се отдръпна от унищожителната киселинна магия на кръвта, която шаманите бяха спуснали върху тях. Трябваше да преодолее почти половин миля покрай стените, преди да намери Варг да крачи по стената сред собствените си воини.
Тави му кимна и заговори без предисловия.
— Три часа. Трябва да ги задържим поне толкова.
Варг погледна от Тави към бойното поле, където ворди продължаваха да пристигат от всички посоки. Подножието на стената представляваше руина от разтопен хитин и разядени тела, останали след контраатаката на шаманите.
— Три часа. Това може да е много време.
— Толкова ще е нужно, за да влязат корабите в пристанището и да натоварят нашите хора заедно с провизиите — каза Тави. — Няма смисъл да ги спасяваме сега, за да умрат после от глад в морето.
Варг изсумтя в съгласие.