Тави постепенно изпрати всички свои хора на борда на кораба, един по един, докато накрая останаха само той, Маркус и половин дузина легионери, като бавно отстъпваха по каменния кей. В този момент от дима изплуваха шест жабоподобни ворда, които обаче не бързаха да нападат, научени от горчивия опит от предишните сблъсъци с щитовете на легиона.
Оставаха само четиридесет ярда, за да стигнат до кораба, когато и последният от легионерите се качи и корабите отплаваха. После двадесет. След това десет.
На пет ярда от трапа на „Слайв“ нещо стисна крака на Тави в желязна хватка и го събори от кея в студената вода на пристанището. Той се потопи в абсолютна, ледена тъмнина, и бронята го повлече като камък към дъното. Вордът, сграбчил крака му, не пускаше. Скоро Тави усети, че около кръста му се увива огромен крайник. Тогава нещо стисна ръката му в лакътя, зъби потънаха в кожата над стоманената сгъвка на предмишницата му, разкъсвайки бицепса, и свирепо го разтърсиха.
Тави сдържа стона си и продължи схватката. Дългият меч беше безполезен в близък бой, затова той извади кинжала и неловко го натисна във ворда, усещайки как лошо насочения връх се плъзга и се отклонява от бронираната кожа. Заобиколен изцяло от вода, той напразно се опитваше да призове сила от земята — единственото нещо, което можеше да му помогне да се измъкне от хватката на ворда, но безполезно. Той отчетливо усети как костта в ръката му се счупи, когато вордът се втурна с отвратителна сила в тъмнината и продължи да дърпа, започвайки да откъсва ръката му от тялото, болката нарастваше, безценни въздушни мехурчета излизаха от устата му и се плъзгаха по лицето му.
И тогава усети как краката му удрят в ледената тиня в дъното на залива.
Силата, генерирана от фуриите, се надигна през него и той улови кинжала с уста, стискайки острието със зъби, за да може да се завърти със здравата си ръка. Движението извади рамото му от ставата, но той посегна с ума си към стоманата на кинжала и болката стана част от фоновата информация, като например температурата на водата или фактът, че е гладен. Той хвана бронирания крайник на ворда и, кръстосвайки крака в ножица, изви бедра, усещайки гърба си да удря калта, докато вордът се бореше. Той заключи краката си около това, което смяташе, че е тялото на ворда, стисна със здравата си ръка в най-силния хват, която можеше да си представи, и изви тяло, стискайки бедрата си възможно най-силно. За няколко секунди нищо не се случи, а след това нещо се счупи с ужасен пукот и хватката на ворда се разхлаби. Тави продължи да дърпа и да се напряга, докато вордът не се скъса, след което избута все още потръпващите парчета настрани във водата.
Пръстите му се стрелнаха към катарамите на бронята. Тави ги беше закопчавал и разкопчавал хиляди пъти и това беше действие, което можеше да извърши почти насън — но когато е с две ръце. И когато кожените закопчалки не са мокри и набъбнали. И когато пръстите му не са изтръпнали от ледената вода. И когато не е наполовина паникьосан, с изгарящи дробове и танцуващи пред очите му ярки разноцветни звезди.
Той продължи да се бори с връзките и накрая успя да се измъкне от бронята. Когато счупената му ръка и рамо се освободиха, само постоянната концентрация върху метала попречи на болката да го сгърчи в агония и по този начин да реши съдбата му. Той разкъса катарамите и с всичките му останали немощни сили изрита дъното и заплува в посоката, която според него водеше към повърхността. Натискът върху дробовете и ушите му беше чудовищен, просто се нуждаеше от въздух, и дробовете му се сгърчиха, подготвяйки се да дишат, без значение дали все още е под вода или не, кинжалът падна от устата му и огънят от болката в рамото и ръката му беше прекалено изгарящ, за да е истински…
Някой се гмурна до него, след което го хванаха за яката и го издърпаха от водата, и щом главата му излезе на повърхността, той се задави с вода при първото вдишване.
Кайтай го издърпа до раменете от водата с неочаквана сила, паниката и яростта й удариха сетивата му.
— Алеранецо! — извика тя. — Чала!
Той изплю вода и се задави с влажно, тежко поемане на въздух, едва успявайки да движи крайниците си координирано.
Нещо разцепи водата недалеч от тях, нещо тъмно, голямо и бързо. Акула или друг ворд.
— Да тръгваме! — изхриптя Тави. — Бързо, да тръгваме!
Кайтай заплува, влачейки го за туниката, а Тави просто се опитваше да задържи главата си над водата.