Амара поклати глава.
— Не. Не мисля — тя вдигна глава и погледна през прозореца към разрушенията. — Той никога не би направил… това, освен ако градът не е бил вече превзет.
— Вордът е победил — изръмжа Бърнард и кимна. — Но той ги е накарал да платят скъпо за това.
— Бърнард, къде биха могли да отидат оцелелите? — попита тя.
— Оцелели? След това? — попита Греъм.
Амара му хвърли укорителен поглед и отново се обърна към Бърнард.
Съпругът й си пое дълбоко дъх, размишлявайки.
— Би трябвало да поемат по пътя на север, към Червените хълмове, докато стигнат кръстопътя. Оттам биха могли да обърнат на изток, към Акватайн, или на североизток към Рива.
Тогава кръстопътя се превръща в естествено място за среща за всеки, който бяга от завладяния от ворда юг.
Тя кимна на съпруга си и излезе от фургона, като отново призова Сирус да я поеме. След това даде знак на останалите летци от тяхната група да я последват и отново зае позиция отпред, за да поведе групата си от оцелели на север.
Половин час по-късно сто рицари Аери се спуснаха над тях във вихрена маса студен въздух от такава височина, че бронята им беше покрита със скреж. Командващият рицарите, не, поправи се Амара, плацидианският лорд, който очевидно предвождаше отряда, й изпрати гневен сигнал, на който тя не знаеше отговора. Би било безполезно да си крещят един на друг сред толкова много ревящи потоци вятър, вместо това тя просто вдигна глава, оголи врата си без яка и вдигна ръце нагоре. Плацидианският лорд се намръщи, но й изпрати стандартен сигнал да се приземи, след което завъртя пръст да обхване цялата й група. Тя кимна, даде знак на хората си да останат на място и се спусна към земята с лорда.
Те се приземиха на пътя и по време на цялото спускане лордът не отклони поглед от нея. Той спря на десет ярда и мълчаливо се изправи насреща й, с ръка върху меча си.
— Не — отвърна му уморено Амара. — Не съм взета.
Мъжът сякаш се отпусна, поне за момент.
— Естествено, разбирате, че сигурността е приоритет.
— Разбира се — каза Амара. — Извинете, сър. Разпознах ви като гражданин на Плацида, но не мога да си спомня името ви.
Лордът, който изглеждаше като връстник на Амара, но който можеше да бъде и с двайсет години по-възрастен, ако имаше достатъчно умения на призовател на вода, й се усмихна уморено. Имаше нужда от бръснене.
— Врани, лейди. Аз самият едва го помня. Мариус Куинтиас, на вашите услуги.
— Куинтиас — каза Амара с леко кимване. — Аз съм графиня Калдерон, Амара. С мен са рицари и граждани, които с мъжа ми спасихме от ворда. Те са уморени, премръзнали и гладни. Има ли за тях подслон наблизо?
— Да — каза той, кимна и огледа наоколо. В гласа му прозвуча слаба, но неоспорима нотка на гордост. — Поне за момента.
За първи път Амара погледна околността.
Битка беше водена там, на пътя под Червените хълмове. Земята беше разкъсана от фурии и стъпкана от хиляди крака. Черни петна бележеха местата, където огнени призователи бяха изгорили земята. Счупени оръжия лежаха разпръснати тук-там, заедно с пропуснали стрели, счупени щитове и разсечени шлемове.
И също така имаше мъртви ворди.
Имаше хиляди и хиляди мъртви ворди. Те застилаха земята на стотици ярда зад нея.
— Засега не бих ходил сам на разходка в тази зона, графиньо — каза Куинтиас. — Но ако дойдете в лагера, ще можете да спите спокойно, поне след като хората ви минат проверка.
— Проверка? — попита Амара.
— Никой не влиза в лагера, докато не се уверим, че не е взет и не си сътрудничи с ворда, лейди — без злоба каза Куинтиас. — Около час след битката спряхме взети, опитващи се да се промъкнат и да създадат проблеми.
— Разбирам — тихо каза тя. — Сър, наложително е веднага да говоря с Първия лорд. Имам важна информация за него.
Кинтас кимна рязко.
— Тогава да побързаме.
Те отново се издигнаха във въздуха. Кинтиас и дузина негови рицари ги придружиха напред, летейки ниско и бавно, което изискваше значителни усилия. Щяха да бъдат изтощени, когато кацнат, помисли си тя. Ако възнамеряваха да им причинят вреда, поне летците им нямаше да са в състояние да го направят.
Отне им съвсем малко време, за да стигнат до лагера — лагер, разположен зад затворените палисади на не по-малко от девет алерански легиона. Половин дузина от тях развяваха синьо-белите знамена на Антилус, което, Амара можеше да се закълне, определено беше невъзможно.