— Можем ли… да изгорим реколтата им, така да се каже? — попита Исана, намръщено гледайки пясъка.
— Вероятно. Ако пътищата на юг не бяха унищожавани по време на нашето отстъпление — той поклати глава. — А и нямаме достатъчно хора, които да обхванат цялата територия за времето, с което разполагаме, преди вордът да ни контраатакува. Разбира се, ще изпратя групи, но това само ще намали числеността на врага.
Той посочи към северната част на картата, където имаше шепа маркери, обозначаващи легионите.
— В същото време все повече разчитаме на опълченци, а не на воини, загубихме търговските коридори за прехвърляне на доставки и финансиране, а вордът тихо убива най-мощните призователи на фурии.
— Какво искате да кажете, лорд Акватайн? — попита Исана.
Той посочи на север.
— Мога да мобилизирам нашите войски. Мога да разпределя останалите ресурси. Мога да планирам битки, мога да нанеса щети на ворда. Мога да ги пратя в планините за храна на враните — той поклати глава. — Но докато не влезем в южните земи и не ги ударим там, където се размножават, няма значение колко от тях ще убием. Те ще изпратят още повече. Рано или късно тази война ще завърши само по един начин.
— Мога да дам на хората на Алера силен водач, Исана. Мога да им дам време — той наведе глава и заговори много тихо. — Но не мога да им дам надежда.
Гай Октавиан, принцепс на Алера, беше преодолял морската болест почти ден по-рано от последния път, когато беше на борда на кораба, което беше съвсем незначително постижение на фона на другите проблеми. Но той се радваше на всякакви възможни подобрения.
Тави стоеше на палубата на „Слайв“ в глухата нощ. Те бяха акостирали до един от големите ледени кораби, който беше кръстен „Алекто“, и дори вахтеният офицер дремеше. Тави легна на палубата, докато главата му се избистри, след което се отправи към носа на кораба. Известно време той се взираше в огромния кораб, после към спокойното море, където стотици други кораби бавно се движеха към Алера с едва една трета от скоростта, която биха могли да развият, ако се движеха без ледените кораби. И все пак късно беше много по-добре от никога. Обратното пътуване без ледените кораби щеше да коства много повече нерви.
Той изяде корабния сухар, втренчи се в морето и зачака стомахът му да се успокои, за да може най-накрая да се наспи. Беше напълно неподготвен, когато един глас точно зад него каза:
— Какво толкова интересно видяхте?
Тави почти изскочи от дрехите си при тези думи и се обърна, за да види зад себе си млада жена.
Или поне това беше първото му впечатление за нея.
След секунда, като се вгледа по-внимателно, той забеляза начинът, по който мъглата и мракът сякаш се придържат към нея, оформяйки великолепна рокля. Забеляза начина, по който очите й непрекъснато променяха оттенъка си от един метал или скъпоценен камък към друг. И най-вече забеляза дълбочината на очите й; очи, които не биха могли да принадлежат нито на млада жена, нито на човешко същество.
— Какво толкова интересно видяхте? — повтори жената с усмивка.
— Нищо интересно — отговори Тави. — Просто… по-лесно е да мисля за бъдещето, когато гледам към морето. Какво може да се случи. Какво мога да направя в отговор. Как бих могъл да го направя.
Усмивката на жената не се разшири, но стана по-забележима.
— Всички сте еднакви — измърмори тя.
— Не разбирам — тихо каза Тави. — Коя си ти?
Тя го гледаше с ясен, откровен поглед и той забеляза, че нито косата, нито мъглата на роклята й се поклащат от вечерния вятър.
— Дядо ти — каза тя — ме наричаше Алера.