Мястото беше добро. Стръмен склон със следи от работата на земни фурии им осигури нещо, което наподобяваше убежище от времето. Наблизо течеше малък поток и конете запръхтяха, ускорявайки крачки, когато усетиха мястото, където ще могат да починат и да получат зърно.
Но още преди да излязат изпод надеждната защита на гъстите вечнозелени дървета, заобикалящи поляната, Кестус спря коня си.
Нещо не беше наред.
Без видима причина напрежението го завладя, ускорявайки леко сърцебиенето му. Той замръзна за момент, опитвайки се да установи източника на безпокойството си.
— Проклети врани — изръмжа Тонар. — Сега пък какво има?…
— Тихо — прошепна Иварус с напрегнат глас.
Кестус погледна назад към дребния жилав мъж.
Иварус също беше настръхнал.
В лагера цареше абсолютно мълчание и безмълвие.
Отрядът, който патрулираше в този район на някогашните земи на Върховен лорд Калар Бренсис, наброяваше дузина бойци, но групи от по трима-четирима души редовно напускаха или се прибираха в лагера.
Имаше вероятност почти всички, освен двама, да са на обход. И беше напълно възможно тези, останали да пазят лагера, да са отишли да разузнаят наоколо, за да осуетят нечии планове.
Но шансът за това беше много малък.
Иварус подкара коня си до този на Кестус и промърмори:
— Огънят е угаснал.
Този факт определяше всичко. Във всеки действащ лагер поддържането на огъня се приемаше за даденост. Прекалени главоболия причиняваше постоянното му разпалване.
Дори ако огънят беше догорял до горещи въглени и пепел, все още щеше да се усеща аромата на изгоряло дърво. Но Кестус не го усещаше.
Вятърът леко се промени и конят на Кестус се напрегна и трепна от внезапен уплах, а ноздрите му се разшириха. Нещо помръдна на около тридесет ярда от тях.
Кестус остана неподвижен, осъзнавайки, че всяко движение може да привлече вниманието към него. Чуха се стъпки и шумолене на паднали есенни листа.
Появи се Юлий. Сивокосият мъж беше облечен в обичайните си за гората кожени дрехи, целите в тъмни нюанси на кафяво, сиво и зелено.
Той спря до огъня и се загледа в него, без да помръдва. Устата му висеше леко отворена. Изглеждаше блед и уморен, а очите му бяха мътни и безжизнени.
Той просто стоеше.
Юлий никога не правеше така.
Винаги имаше някаква работа и той мразеше да губи време. Ако не друго, той щеше поне да прави оперение за стрелите на отряда.
Кестус се спогледа с Иварус. Въпреки че новодошлия не познаваше Юлий така, както Кестус, съдейки по израза на лицето му, той беше стигнал до същото заключение като Кестус: най-доброто нещо сега е внимателно, мълчаливо да се оттеглят.
— Ето ти го и стария Юлий — промърмори Тонар. — Е, сега доволен ли си?
Той подкара коня си, като заби пети в хълбоците му.
— Не мога да повярвам, че е оставил огъня да изгасне. Сега ще трябва отново да го разпалваме, преди да вечеряме.
— Не, глупако! — изсъска Кестус.
Тонар го погледна през рамо със сърдито изражение на лицето.
— Гладен съм — жално каза той. — Хайде.
Съществото, което се появи изпод земята в самите крака на коня на Тонар, не приличаше на нито едно животно, което Кестус беше виждал.
Беше огромно, с размерите на фургон, и покрито с блестяща и на вид гладка черно-зелена черупка или броня.
Имаше много крайници, почти като рак, с големи, здрави щипки като на омар и искрящи очи, потънали в дълбоките кухини на тази странна черупка.
И беше силно.
То откъсна крака на коня на Тонар, преди Кестус да успее да извика предупредително.
Диво цвилещото животно падна, пръскайки кръв навсякъде. Кестус чу как костите на Тонар се чупят, когато конят се стовари върху него.
Тонар започна агонизиращо да крещи — и продължи да крещи, докато друга щипка на чудовището, каквото и да беше то, не разпори корема му направо през бронята и изкара изпускащите пара черва.
В главата на шокирания Кестус се мярна истеричната мисъл: клетникът дори да умре не можеше кротко.
Съществото започна методично да разкъсва коня на парчета, движенията му бяха бързи и точни като на месар, зает с жестоката си дейност.
Кестус погледна Юлий. Капитанът бавно обърна глава, погледна ги и отвори уста, сякаш в небрежна широка прозявка. После Юлий изпищя. Но оглушителният звук, който издаде, изобщо не приличаше на човешки. В него имаше нещо метално, някакъв дисонанс, странно, вибриращо, от което зъбите на Кестус изтръпнаха, а конете затанцуваха нервно, отметнаха глави и завъртяха очи от внезапна уплаха.