Звукът утихна.
И миг по-късно гората оживя и зашумоля.
Иварус вдигна ръце и отметна качулката, за да чува по-добре шумоленето.
То се раздаваше отвсякъде, шумолене от смачкване на листа по земята, падане на борови иглички, чупене на паднали клони — от нещо, което се промъкваше през гъсталака.
Нито един звук не беше по-силен от едва доловим шепот. Но бяха хиляди.
Цялата гора звучеше така, сякаш се превръщаше в един огромен огън.
— О, велики фурии — хлъцна Иварус. — Проклети врани.
Той погледна Кестус с широко отворени очи, докато обръщаше коня си, а лицето му беше пребледняло от ужас.
— Не задавай въпроси! — изръмжа той. — Просто бягай! Бягай!
Иварус изпълни собствената си команда, като пришпори коня и препусна.
Кестус най-накрая откъсна поглед от празните очи на нещото, което преди е било техния командир, и подгони коня си след Иварус.
И тогава той осъзна, че…
Съществата.
Тези чудовища в гората. Съществата се движеха наравно с тях, като сенки, едва забележими в сгъстяващия се мрак.
Никой от тях не изглеждаше като човек. Никой от тях не изглеждаше като нещо, виждано от Кестус. Сърцето му блъскаше в примитивен, инстинктивен ужас, и той накара коня си да препуска още по-бързо.
Чиста лудост беше да се носи така — през гората, в непрогледен мрак.
Ствол на дърво, нискорастящ клон, стърчащ корен или някое от хиляди други подобни препятствия можеше да убие човек или кон, ако се блъсне с него в тъмната нощ.
Но съществата приближаваха все по-близо, отзад и от двете им страни, и Кестус знаеше какво означава това: те ловуваха, подкарвайки ги като елени, бягащи от глутница, като действаха заедно, за да ги убият.
Ужасът пред тези ловци надхвърляше здравия му разум. Той искаше единствено конят му да бяга по-бързо.
Иварус разплиска вода, пресече поток и рязко промени посоката, принуждавайки коня си да се втурне през трънливите храсти, и Кестус го последва, без да изостава.
Докато се промъкваха през храсталака, раздирайки кожите на конете и техните собствени, Иварус пъхна ръка в чантата на колана си и извади малка сфера, изработена от нещо, приличащо на черно стъкло. Той каза нещо над нея, обърна се на седлото и извика: „Долу!“, след което я хвърли в лицето на Кестус.
Кестус рязко се наведе. Сферата профуча над изгърбените му рамене и падна в мрака зад тях.
Плисна ярка светлина и се разнесе рев на пламък. Кестус хвърли поглед през рамо, само за да види как огънят поглъща храстите с такава маниакална скорост, че можеше да е резултат единствено на някаква фурия. Огънят се разля като вълна, разпространявайки се във всички посоки, като нетърпеливо поглъщаше сухите храсти и бързо се разрастваше. По-бързо, отколкото конете им можеха да препускат.
Те изскочиха от гъсталака, изпреварвайки следващия ги по петите огън със съвсем малко, но не и преди две същества с размер на големи котки да излетят от пламъците, пламнали като две комети.
Кестус мярна някакво голямо паякообразно създание, а после едното от тях кацна на гърба на коня на Иварус, все още горящо.
Конят изхриптя и копитото му или удари паднал клон, или попадна в невидима дупка. Каквото и да беше, то накара препускащия кон да падне, повличайки и Иварус със себе си. Кестус беше сигурен, че човекът скоро ще е мъртъв също като Тонар. Но Иварус скочи от падащия кон, претърколи се през глава, овладявайки падането, и се изправи на няколко ярда от него. Той извади къс гладиус от ножницата на колана си, отблъсна удара и прониза съществото, което все още стоеше впито в гърба на коня му, а след това свали и второто пламтящо паякообразно същество още във въздуха, преди то да може да го достигне.
Преди още трупът му да докосне земята, Иварус хвърли други две черни сфери в мрака зад себе си, едната — наляво, другата — надясно. Блестящи огнени завеси се издигнаха за едно мигване на окото, присъединявайки се към разрастващия се в гъсталака огнен ад.
Кестус спря ужасения си кон, с усилие го принуди да се обърне и приближи към Иварус, докато раненото животно продължаваше да цвили в агония.
Протегна ръка.
— Хайде!
Иварус се обърна и с един точен удар прекрати страданията на ранения кон.