Бараките бяха изчезнали, заменени от каменни къщи — доста прости, масивни конструкции, не много различни помежду си, но Исана беше уверена, че те са напълно функционални и практични.
А извън третата стена продължаваха да израстват нови бараки — като мъх от северната страна на камък.
Очите на Верадис се разшириха, когато видя мястото.
— Еха. Този град е достатъчно голям, за да бъде управляван от графа.
— В наши дни много хора остават без дом — каза Исана. — Ако го попитате, брат ми вероятно ще ви даде съвсем логично обяснение защо са тук. Но истината е, че той никога не би отпратил някой, дошъл на прага му. Всеки, който е стигнал до тук… — тя поклати глава. — Той би направил всичко по силите си за тях. И ще се увери, че за тях да се погрижат. Дори ако единственото нещо, което може да направи, е да даде наметалото от собствения си гръб. Брат ми завършва всичко, което започне.
Верадис кимна замислено.
— Той е отгледал Октавиан, нали?
Исана кимна.
— Особено последните няколко години. Бяха много близки.
— И затова чувствате, че Октавиан ще се върне. Защото завършва това, което започне.
— Да — каза Исана. — Той ще се върне у дома.
Верадис замълча за момент, докато екипажът прелиташе над външните стени на Гарисън. После наведе глава и каза:
— Както кажете, милейди.
Исана се отърси от страховитата тревога, което се прокрадваше в мислите й, откакто синът й отплава с канимската армада.
Тави ще се върне у дома.
Синът й ще се върне у дома.
Гай Октавиан, син на Гай Септимус, син на Гай Секстус, и некоронован Първи лорд на Алера, лежеше тихо по гръб, загледан в звездите.
Като се има предвид, че лежеше на пода на пещера, това вероятно не беше добър знак.
Той потърси в предполагаемите си спомени обяснение защо може да прави такова нещо и защо звездите са толкова ярки и се въртят толкова бързо, но изглежда беше пропуснал този факт. Може би ударът, предизвикал цицина на главата му, беше разбъркал паметта му. Той си направи мислена отметка да попита Кайтай дали го е виждала да лежи някъде на пода.
— Един нелош опит за начинаещ, дете — прозвуча женски глас. — Сега разбирате ли защо е важно да поддържате не само вятърния поток под себе си, но и вятърния щит пред себе си?
А, вярно. Уроци. Той вземаше уроци. Подготовка преди изпит, наистина, при много проницателен учител. Опита се да си спомни по какъв предмет са работили. Щом е толкова настоятелен, финалните изпити сигурно са скоро, а Академията не проявява особено съчувствие към студентите си по време на изтощителния хаос преди тях.
— Подготвяме се за история? — промърмори той. — Или за математика?
— Знам, че намирате за неинтуитивно да проектирате вятър както пред себе си, така и отзад — продължи неговият учител със спокоен тон. — Но тялото ви не е проектирано за високоскоростен полет. Ако не предприемете мерки да се предпазите, особено очите си, дори относително малки количества прахови частици във въздуха могат да ви ослепят или по друг начин да доведат полета ви до… крайно поучителен финал. Опитните летци правят това толкова естествено, че дори не е необходимо съзнателно да мислят за създаването на щита.
Звездите започнаха да избледняват. Може би времето бе започнало да се променя. Той щеше да се тревожи за дъжда, ако вече не беше в пещера, което отново повдигна въпроса откъде са дошли тези кървави звезди.
— Ау — каза Тави. Главата му пулсираше, когато звездите избледняха, и той изведнъж си спомни къде се намира и какво прави. — Оу.
— Съмнявам се, че ще умрете, дете — спокойно каза Алера. — Нека повторим упражнението.
Главата на Тави бумтеше. Беше я подпрял в ледена висулка с дължина почти три фута в основата и много по-твърда от камък. Той се изправи и пулсиращият натиск леко намаля. Огледа мрачно пещерата, която беше озарена от приглушено сияние, излъчвано от тридесетфутов кръгъл басейн в центъра, където водата едва достигаше нивото на пода. Излъчващи се от водата лъчи във всички цветове на дъгата създаваха причудлив танц на светлина и сенки в цялата арка на ледената пещера.