Тави направи гримаса.
— Няма да я промени. Но неговата цел е да промени начина, по който всички останали мислят за него.
Алера поклати глава.
— Объркващи същества. За вас е достатъчно трудно да контролирате собствените си мисли, още по-малко — мислите на другите.
Тави се усмихна, без да отделя устни.
— Колко скоро можем да им изпратим съобщение и да ги уведомим, че пристигаме?
Очите на Алера се замъглиха за известно време, преди тя да проговори отново.
— Вордът изглежда е осъзнал, че водните пътища се използват за комуникация. Блокирали са много потоци и са поставили охраняващи фурии да прихващат фуриите-посланици по всички големи реки и притоци. Вордът почти напълно е покрил бреговата линия на западните и южните брегове на континента. Така че е малко вероятно да има възможност да се установи комуникация чрез водоеми, докато не се придвижите поне на няколко десетки мили навътре от брега.
Тави се намръщи.
— Ще трябва да изпратим пратеници по въздух веднага щом се приближим достатъчно. Предполагам, че вордът вече знае за нашето идване.
— Това остава неясно — каза Алера. — Но предположението изглежда разумно. Къде планирате да слезете?
— На северозападния бряг, близо до Антил — отговори Тави. — Ако вордът вече е там, ще помогнем на защитниците на града и ще оставим нашите цивилни там, преди да продължим.
— Сигурна съм, че Върховен лорд Антилус ще се преизпълни с радост от идеята за десетки хиляди каними, разположени на лагер пред прага му — промърмори Алера.
— Аз съм Първият лорд — каза Тави. — Или ще бъда. Той ще го преодолее.
— Не и ако канимите изядат ресурсите му — хранителните му запаси, добитъка му, холтърите му…
Тави изсумтя.
— Ще оставим няколко екипа ловци на левиатани. Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако няколко десетки мили от бреговата му линия бъдат прочистени от тези зверове.
— Как смяташ да храниш армията си по време на похода по сушата? — попита Алера.
— Работя върху това — отговори Тави и се намръщи. — Ако вордът не бъде спрян, най-вероятно целият ми вид ще бъде унищожен.
Алера го погледна с непрекъснато променящите цвета си очи.
— Да.
— Ако това се случи, тогава с кого бихте говорила? — попита Тави.
Изражението на красивото й лице беше непроницаемо.
— Това няма да ме засегне толкова много — тя поклати глава. — По свой начин вордът е почти толкова интересен, колкото и вашият вид… макар да е далеч по-ограничен в гъвкавостта на мисълта. И почти пълна липса на разнообразие сред тях, в повечето смисли на думата. Вероятно много бързо ще станат скучни. Но…
Тя сви рамене.
— Каквото ще бъде, ще бъде.
— И все пак ни помагате — каза Тави. — Обучавате ме. Предоставяте ми информация. Вашата помощ е безценна.
Тя сведе глава пред него.
— Но това е далеч от предприемане на действия срещу тях. Помагам ти, млади Гай. Не им причинявам вреда.
— Много фино разграничение.
Алера сви рамене.
— Каквото, такова.
— Казахте, че сте действали директно в битката при Церес.
— Когато Гай Секстус пожела моята помощ, той поиска създаването на условия, които да повлияят еднакво интензивно на всички присъстващи.
— Но тези условия бяха по-полезни за алеранците, отколкото за ворда — аргументира се Тави.
— Да. И те също така бяха в рамките на границите, които определих за Дом Гай преди хиляда години — тя сви рамене. — Затова направих, както той поиска, точно както сдържам бурите при това пътуване, както ти поиска.
Тя леко наклони глава.
— Изглежда си оцелял при последния си урок. Да опитаме ли отново?
Тави уморено се изправи на крака.
Следващият опит за полет продължи с половин минута по-дълго от първия и той успя да се приземи в прекрасния, мек сняг, вместо в ледената вода.
— Счупени кости — каза Алера. — Перфектно. Чудесна възможност да практикуваш водно призоваване.
Тави вдигна поглед към гротескно изкривения си ляв крак. Той стисна зъби и се опита да стане, но лявата му ръка го предаде. Болката беше невероятна. Той се претърколи обратно в снега и потърси колана си, докато намери дръжката на камата. Миг на концентрация, за да прехвърли фокуса и мисълта в подредената кристална матрица от висококачествена стомана, и болката отстъпи в спокойни, откъснати остатъчни усещания, които идваха с призоваването на метал.