Алера се взря в него.
— Видях Фос да умира. Видях какво ще се случи секунди преди да се случи, но не бях достатъчно бърз. Не можех да спра кралицата. Той умря. Тя уби толкова много хора. И те умряха за нищо. Тя избяга. Аз ги подведох.
— Тя е изключително силна. Знаехте го.
— Няма значение — тихо каза Тави с по-груб глас. — Това беше моя отговорност. Мое задължение. Знам, че не всеки оцелява във война, но, фурии, вече не искам да виждам хората си да дават своя живот за нищо — гърлото му се сви и той наведе глава. — Аз… чудя се. Чудя се дали съм правилният човек за тази работа. Ако… ако бях учил повече, ако имах повече време да се упражнявам, ако бях тренирал по-усилено…
— Чудите се дали това би променило нещо? — каза Алера.
— Да.
Тя се замисли за известно време. После подви крака под себе си и седна до табуретката.
— Няма начин да сте сигурен в неща, които никога не са се случвали.
— Знам.
— Но продължавате да се измъчвате за това.
Тави кимна. И двамата мълчаха известно време.
— Добрите хора — каза тя тихо — трябва да се чувстват така. Иначе те изобщо не са добри хора.
— Не разбирам.
Алера се усмихна.
— Добрият човек по дефиниция ще се съмнява в правилността на всяко свое решение, ако то доведе до такива ужасни последици за другите хора. Особено ако тези хора са му се доверили. Съгласен ли сте?
— Да.
— А съгласен ли сте, че и вие може да грешите?
— Според мен това е повече от очевидно.
— Бихте ли се съгласил, че светът е опасно и несправедливо място?
— Разбира се.
— Ето това е — каза Алера. — Някой трябва да командва. Но никой, който прави това, не е перфектен. Следователно той ще прави грешки. И тъй като светът е опасен и несправедлив, някои от тези грешки неизбежно ще доведат до последствия като тези днес.
— Едва ли мога да оспоря вашите разсъждения — тихо каза Тави. — Но не виждам накъде биете.
— Това е съвсем очевидно, млади Гай — каза Алера с усмивка, която накара в ъгълчетата на очите й да се появят бръчки. — Логиката е неоспорима: вие сте добър човек.
Тави изненадано вдигна вежди.
— И как това променя нещо?
— Въз основа на моя опит? — попита тя. — Много. Може би Кайтай ще ви обясни по-късно.
Тави поклати глава.
— Видяхте ли битката?
— Разбира се.
— Кралицата толкова ли е силна, колкото очаквахте?
— Изобщо — каза Алера.
— О?
— По-силна е — спокойно каза великата фурия. — И се контролира почти толкова добре, колкото и вие. Някой й дава уроци.
Тави унило кимна.
— Забелязах.
Той отново поклати глава.
— Аз… не мога да повярвам, че нещо може да бъде толкова силно. Толкова бързо.
— Да — каза Алера. — Предупредих ви за това.
— Тогава трябва да разбирате защо се съмнявам дали съм на мястото си — каза Тави тихо. — Ако не мога да я надхитря, да предвидя действията й, да я преодолея… Защо изобщо се опитвам да водя хората? Имам ли право да ги взема със себе си, знаейки, че… че…
— Че най-вероятно ги водите към сигурна смърт — допълни Алера.
Тави затвори очи.
— Да.
Гласът на Алера се изкриви.
— Колко още хора биха умрели, ако не бяхте направили нищо, млади Гай? Колко още биха умрели, ако бяхте загинали с първия удар на кралицата? Не виждате ли какво означава тази атака?
Той отвори очи и се намръщи.
— Тя едва ли разполага с много граждани под неин контрол — продължи Алера. — И въпреки това нападна лагера ви с повече от петдесет надарени земни призователи, знаейки, че това е самоубийствена мисия. Тя каза, че е дошла само да ви отслаби.
— Това… няма никакъв смисъл — каза Тави. — Да губиш толкова ценен ресурс, само за да отслабиш противника? Защо би направила такова нещо?
— Наистина, защо? — попита Алера.
— Защото смяташе, че жертвата си заслужава — прошепна Тави. — Но това няма смисъл. Нашите загуби бяха… — той стисна горчиво устни — леки.
— Тя не е дошла тук, за да ви убие, млади Гай. Все още не. Тя дойде тук да ви обезкърви.
— Но защо? — попита Тави. — Ако беше изчакала да се приближим, можеше да нанесе удар с огромна подкрепа, вместо да губи гражданите си с яки. Това е нерационално! То…