— Легионите имат дълга традиция, момчета. Вие марширувате бързо и упорито и се появявате на места, където никой не ви очаква, след което си вършите работата — той се ухили: — И го правите, носейки сто паунда екипировка, направена от някой за дребни монети — но всеки от тези слайвове печели повече от вас. Това е традиция!
Ръмжащ смях премина през групата войници.
— Този поход — каза Тави — ще бъде различен.
Изчака малко да се възцари тишина.
— След малко ще отидете да предадете заповедта за поход. И ще кажете на хората това: Без багаж. Без палатки. Без одеяла. Без резервни ботуши. Те вече нямат значение.
Тишината сякаш се сгъсти.
— Трябва да се движим, бързо и усилено — каза Тави. — Милиони животи са заложени и врагът знае къде сме. Е, тогава няма да сме тук. До утре ще бъдем в Калдерон, цял ден по-рано, отколкото ни очакват. И тогава ще намерим вордската кралица и кучката ще плати за всичко, което направи тази нощ.
Осемдесет мъже нададоха яростен рев на одобрение.
— Шулц ще ви даде указания — каза Тави. — Изпълнете ги.
Още един рев се надигна и Шулц закрачи надолу по редицата, като леко удряше всеки мъж по бронираното рамо с жезъла си и му казваше името на алеранския или канимския офицер, с който трябва да се свърже. Мъжете хукваха в мрака и след няколко минути тръбачите затръбиха сигнал за поход.
— Сър — каза Шулц, след като изпрати и последния пратеник, — с нашата скорост ние можем да стигнем до Калдерон за това време, но не и канимите и техните зверове. Невъзможно е.
Тави показа на легионера най-канимската си усмивка.
— Вяра, Шулц — каза той. — Където има воля, има и начин. И моята воля е всички ние да бъдем в Калдерон до следващия залез.
Шулц премигна.
— Сър?
— Подгответе Враните за тръгване, Шулц — каза той. — Това е вашата задача. Как да стигнем всички там? Това е моята.
Глава 45
Вордите се появиха точно когато Инвидия каза, че ще го направят. До изгрева оставаха още четири часа и когато луната се скри зад планините на юг, нощта стана тъмна като вътрешността на ковчег.
Амара стоеше на стената и чакаше да види дали Инвидия е казала истината. Нямаше никакво предупреждение. В един момент нощта беше абсолютно тиха и спокойна. В следващия имаше едновременно движение, започнало по цялата граница на осветеното от огъня на стената пространство, след което блестящият черен хитин на ордата сякаш избухна от нощта и се втурна напред с тътена на милиони крака, удрящи по още обгорялата земя.
Сигурно се бяха движили бавно и безшумно, докато стигнат до ръба на осветеното пространство. Нито един алерански легион не би могъл да се движи толкова тихо. Но това не им донесе предимство. Легионерите по стените бяха готови и чакаха.
Стотици граждани издигнаха трептяща завеса от огнени сфери с големина на юмрук, като тези, използвани за пръв път в битката при Рива. Оказаха се също толкова смъртоносни за врага, както и при големия град. Вордите се втурнаха в зоната с обгоряла земя пред стената и срещнаха смъртта си в огнени взривове и нажежен въздух, когато милиони смъртоносни светулки препречиха пътя им. Умираха със стотици, после с хиляди, но както и при Рива, численото преимущество започна да позволява на нападателите да пробиват през завесата, да прескачат труповете на падналите си другари с потрепващи крайници, които бяха проправили пътя на тези, които идваха след тях.
След миг вордите бяха платили своя дан и алеранските огнени призователи започнаха да падат изтощени. Тяхното място веднага беше заето от рицарите на дърво и от всеки гражданин с необходимите умения да се присъедини към тях. Полетяха първите стрели, изстреляни със свръхестествена сила от подсилени с фурии лъкове.
Смъртоносните стрели свистяха в нощта, а рицарите на дърво, разделени на групи по десет и двадесет, с викове координираха разпределението на целите помежду си, опитвайки се да изпразнят колчаните възможно най-бързо. Стотици стрели политаха тук-там по линията на ворда, подобно на водни струи, използвани от пожарникарите в алеранските градове.
Амара си помисли, че в доста отношения борбата с ворда прилича много повече на борба с огън, отколкото с враг. Те се втурнаха напред със същата неумолима нужда да поглъщат и да се разпространяват. Потоците от стрели, достигащи до ворда, го отблъскваха обратно със своята смъртоносна сила, но ако потокът стихнеше дори за няколко мига, вордът отново се втурваше напред, подобно на огън, поглъщащ стара дървена сграда — също толкова неудържим и решителен.