— Опитваха се да се промъкнат над стената в тъмното и да унищожат мулетата, преди да ги видим — каза той. — Но Плацида и северняците ги откриха първи — той направи гримаса за момент. — Радвам се, че не стана точно над главите ни.
Сякаш за да опровергае думите му, трупът на вордски рицар, загубил главата си и две трети от повърхността на крилата си, падна на земята близо до един от хората, обслужващи мулетата. Изненадан, той подскочи и изкрещя, преди да падне по гръб, предизвиквайки неистов смях сред колегите си.
Появиха се още вордски рицари, които започнаха да се гмуркат към персонала на мулетата — но всеки екип от рицари на дърво се беше оттеглил от стената към определено за него муле и сега създаде смъртоносен щит от постоянно летящи стрели. Вордските рицари падаха от небето и тупваха по земята като презрели плодове.
Един от тях падна върху малък фургон с огнени сфери за мулетата и всичко избухна с внезапен, яростен огнен рев, който погълна вордския рицар, самия фургон, мулето с крещящия персонал и стрелците, които го защитаваха. Във всички посоки се разхвърчаха смъртоносни парчета дърво, ранявайки още хора, и Амара видя как едно парче, не по-малко от четири фута, пронизва бедрото на един легионер, изпращайки бедния човек с писък на земята.
Амара даде знак на тръбача и мъжът подаде сигнал за въздушна атака. С рев стотици граждани и рицари Аери се издигнаха, за да се бият с врага в тъмното небе. Звукът на техните въздушни потоци беше като бучене на вълни, разбиващи се върху скали. Всеки отряд се предвождаше от граф или лорд, много от които бяха призователи на по няколко различни вида фурии, и броят на експлозиите над главите им се удвои и утрои — огромно множество от краткотрайни звезди във всеки възможен цвят. Ревът на въздушните потоци непрекъснато се издигаше и спадаше по височина и тон, създавайки странна музикална хармония сред проблясъците на многоцветните взривове.
В цялата долина Калдерон погледът на всички хора, които не участваха пряко в битката за оцеляване, беше прикован към тази красива и смъртоносна гледка.
— Време е за внезапната атака, докато вниманието ни е насочено към небето — каза Бърнард. — Ваша светлост, бихте ли бил така любезен да осветите полето.
Лорд Грам, застанал до него, изсумтя в съгласие. Въпреки че принцепсът беше назначил Бърнард да отговаря за отбраната, съпругът на Амара дълги години беше служил на Грам като един от първите холтъри, поставени в служба на тогавашния граф. Сега Грам беше лорд (въпреки че земите му бяха превзети от врага, но все пак лорд) и съпругът й беше положил доста усилия да се държи учтиво с Грам, въпреки болката в челюстта си. Грам не се нуждаеше от това, помисли си Амара, и би се чувствал съвсем удобно, следвайки просто заповедите, но дори сега, когато всичко беше на ръба на унищожението, Бърнард успяваше да запази достатъчно самообладание, за да се държи тактично. И този такт, както й се струваше, по някакъв начин беше символ на голяма част от това, за което се бореха — да запазят красотата, макар и безполезна.
Греъм пристъпи напред, вдигна ръка и небрежно я обърна с дланта нагоре. Огън пламна от върха на пръстите му и миг по-късно над дланта му се оформи огнена фигура — малка перната топчица, чиито крила бяха почти невидими от бързото им пърхане. Горещият вятър, който предизвикаха, разроши косата на Амара. Грам прошепна нещо на мъничката огнена фурия и тръсна китка. Огненото колибри излетя в нощта, набирайки скорост и яркост по време на полета.
Той прелетя над бойното поле като топка ярка дневна светлина, огрявайки всичко в диаметър няколкостотин ярда. Плъзна се над безброй богомолки, след което прелетя през тялото на вордски рицар, които се беше втурнал да го прихване, без дори да забавя темпо.
— Лоша идея — каза Грам, поклащайки глава, — да попаднеш по тази начин на Филис.
— Филис? — попита Бърнард.
— Мълчи, Калдерон — каза Грам, поклащайки глава. — Нарекох я на първата ми съпруга. По-гореща от всяка факла, не стои и за миг неподвижна, и е по-добре да не заставаш на пътя й.
Амара мълчаливо се усмихна и проследи пътя на Филис — и в следващия миг видя приближаващите се специални ворди, точно там, където Инвидия беше казала, че ще бъдат.
— Кървави врани — сковано каза Грам, сякаш нямаше достатъчно дъх.
Амара напълно го разбираше.
Настъпващите ворди бяха огромни.
Не като гарганти, не. По-скоро като огромни сгради. Виждаха се половин дузина от тях, всеки с размерите на три или четири от най-големите търговски кораби. Придвижваха се на четири крака, всеки от които беше по-дебел от всяко дърво, което Амара някога бе виждала. Почти триъгълните им глави завършваха с назъбен, черен хитинов клюн, извит като на октопод, но толкова огромен, че можеше да държи три или четири големи бъчви наведнъж. Доколкото тя виждаше, създанията нямаха очи и клюновете им сякаш просто преливаха в черепите им, а оттам продължаваха в непропорционално огромни дъговидни плочи от същия материал, обгръщащи главите им като щитове. Всяка крачка ги придвижваше с двайсет фута и въпреки че изглеждаха тежки и тромави, скоростта им всъщност беше като на гаргант — по-бърза, отколкото можеше да се очаква. Десетки воини богомолки минаваха под тях, и въпреки че бяха способни да тичат по-бързо от кон, те едва изпреварваха тези огромни планини от движещ се хитин.