По заповед на Грам Филис спря над най-близкия исполин и всички по стените, които не се сражаваха в момента, се вторачиха невярващо. Центурион Джиралди се изкачи по стената зад Бърнард и Грам. Той се вгледа за момент в огромните същества и изпъшка:
— Сър? Трябва да имаме по-големи стени…
В същия миг шестте исполина разпериха уши и нададоха басов рев. Всъщност звукът им не беше толкова силен, но стените и костите на Амара завибрираха.
Мулетата изстреляха още един залп, който попадна навсякъде около водещия звяр и избухна в огнен ад. Гигантското същество не реагира по никакъв начин. То просто продължи да се движи, огромно и неудържимо като ледник. Докато съществата се движеха през огъня, Амара видя гигантски бегемоти и богомолки, приклекнали върху лъскавите им, бронирани гърбове — дребни като паразитните птички по гърбовете на гаргантите.
Амара най-накрая прозря идеята зад тези създания. Те се движеха напред и разбиваха стени като прогнили огради. И всеки, който решеше да ги атакува, щеше да бъде принуден да се справя с яздещите ги защитници.
Амара трепна, когато до нея внезапно се появи някой, но се оказа Дорога, дошъл да види какво става. Огромният марат изглеждаше спокоен и любопитен, докато очите му пробягваха по стената, през небето, после надолу към полето пред тях. Той също се взря за кратко в крачещите исполини, преди да свие устни и да каже:
— Хм.
След като помисли малко, добави:
— Голям.
— Кървави врани — изруга Грам. — Кървави врани. Кървави врани.
— Графе, имаме проблем — каза Джиралди.
— Кървави врани!
Бърнард кимна.
— Възможно е.
— Кървави врани — продължи Грам. — Проклети кървави врани.
Ръката на Джиралди стисна дръжката на меча.
— Бих искал да кажа да вземем няколко стрелци и да ги целим в очите. Но те нямат очи.
— Ммм — каза Бърнард.
— Кървави врани — продължаваше Грам.
— Сър? — попита стотникът. — Какво ще правим?
— Засега ще мълчим, за да мога да мисля — каза Бърнард.
Той се взря в приближаващите исполини. Ревяха почти без прекъсване и по стената започнаха да се появяват признаци на паника. Нервен гаргант някъде наблизо нададе свой собствен кашлящ рев. Бърнард погледна раздразнено през рамо — и тогава погледът му се спря на Дорога. Той присви очи и вълчата усмивка отново се появи на лицето му.
— Не към очите им ще се насочим, центурион — каза Бърнард. — А към краката им.
Дорога погледна Бърнард и избухна в груб, лаещ смях, много напомнящ на рева, който гаргантът, вероятно Уокър, току-що беше надал.
Амара погледна към Дорога, примигвайки недоумяващо, и изведнъж разбра. Преди години, по време на първото нахлуване на ворда в същата тази долина, те разговаряха с Дорога след битка, докато маратът се грижеше за огромните меки лапи на своя гаргант.
— Крака — беше изръмжал Дорога. — Винаги трябва да му помагам да се грижи за краката си. Краката са изключително важни, когато сте големи като Уокър.
Имаше смисъл. Тези създания, каквито и да бяха те, трябваше да са невероятно тежки — и поддържани от четири сравнително малки крака. Амара беше сигурна, че нещо толкова огромно не може лесно да се справя със собствената си тежест. Осакатен крайник можеше напълно да обездвижи съществото.
Разбира се, хилядите богомолки, тичащи като жива река около и под тези крака, биха затруднили малко достигането на целта. Един от Върховните лордове би свършил работата с лекота, но всички бяха ангажирани, а огнените призователи на легиона вече се бяха изчерпали.