— Амара! — изрева Дорога от гърба на Уокър. Два гаргойла преминаха покрай тях в преследване на промъкнал се ворд. Уокър отметна глава и изсумтя, докато Дорога продължи да вика:
— Амара!
Амара свали воала:
— Дорога! Насам!
Маратът се наведе напред, каза нещо на Уокър и гаргантът тръгна към нея. Дорога сграбчи въжето на седлото и увисна отстрани на Уокър, като протегна ръка. Амара вдигна ръката на Рива в хватката на марата. Дорога с ръмжене изтегли мъжа на седлото. Амара се изкачи зад него по плетеното кожено въже и Дорога извика нещо на Уокър. Гаргантът се завъртя, двете предни лапи се издигнаха над земята и се обърнаха на изток. Той се втурна напред по начин, който Амара никога досега не беше виждала при такъв гигант — нещо като тромав галоп, който почти я изхвърляше от гърба на всеки няколко скока, но преодоляваше разстоянието с впечатляваща скорост.
Дорога отметна глава и нададе триумфален вой, а Уокър му отговори. Амара погледна през рамо. Стената от гаргойли се държеше, макар и не перфектно. Стотици богомолки бяха пробили и въпреки коварната повърхност, едно от огромните създания също беше достигнало до мястото, където преди беше стената. Уокър се движеше бързо, но не достатъчно, за да изпревари преследващите го богомолки.
Но скоро необходимостта от това изчезна.
Пред тях се разнесоха крясъци и в следващия миг дълга редица гарганти изскочиха от тъмнината — съплеменниците на Дорога. Гаргантите, движещи се по двойки и по тройки, се врязаха в промъкналите се покрай гаргойлите ворди и започнаха да ги мачкат, като им попречиха ефективно да преследват отстъпващите алерански легиони. Звуците на битката зад тях започнаха да се отдалечават и Амара усети как потръпна.
Не й беше студено. И дори не беше реакция на страх, въпреки че тя със сигурност се страхуваше.
Потръпването, което премина през нея, беше причинено от случилото се.
Инвидия им беше казала истината. Не бяха очаквали толкова огромни ворди, въпреки че Инвидия определено се опита да им каже, че те са по-големи от гарганти.
Беше казала истината.
И ако имаше дори най-малкия шанс тя наистина да изпълни обещанието си и да ги отведе до вордската кралица, давайки им шанс да прекратят войната, те нямаха друг избор, освен да приемат предложението й.
Амара вдигна поглед. Битката във въздуха беше приключила и летците се спускаха, за да помогнат на маратите да забавят напиращите ворди. Те щяха да бъдат последните войски, напуснали бойното поле — тяхната скорост означаваше, че дори да продължат да се бият още два или три часа, те пак биха могли да стигнат до Гарисън преди някои от легионите.
Инвидия беше казала истината.
Последното нещо, от което Амара се нуждаеше в момента, беше да загуби контрол над ситуацията, но тя не можеше да се сдържи. Надежда трептеше в гърдите й — надежда, че може би Инвидия наистина е била искрена. Че може би всички ужаси, които е видяла и извършила, са променили същността й. И въпреки че всяка частица здрав разум й крещеше обратното, глупавата надежда продължаваше да танцува в мислите й.
Опасна емоция беше надеждата. Много, много опасна.
Тя почувства как усмивка оголва зъбите й. Истинският въпрос беше: чия надежда беше по-глупава, нейната или тази на Инвидия?
Глава 46
— Разбира се, наясно сте — тихо прошепна Атис, — че тя ще ви предаде.
Гласът на Атис беше слаб. Принцепсът лежеше в леглото на апартамента, който обикновено обитаваха Амара и Бърнард, и умираше. Атис беше заповядал никой да не влиза в стаята освен Ария или Верадис, неговите лечители — и Амара.
С основателна причина — изглеждаше ужасно, за няколко дни се беше превърнал от великолепен модел на мъжественост в измършавяло плашило. Косата му започваше да пада, кожата му имаше жълт оттенък и го обгръщаше отвратителна воня. Никакъв тамян не можеше да скрие тази воня, само малко я притъпяваше. От нея дори миризмата на гарганти вече не се усещаше.
— Няма ли шанс Инвидия да се е променила в сърцето си? — попита Амара.
— Не — каза Атис спокойно. — За това е нужно сърце. Както и способност да признава грешките си.