— Сигурен ли сте в това? — попита Амара. — Без никакви съмнения?
— Абсолютно.
— Това беше и моята оценка, ваше височество — тихо каза Амара.
Атис се усмихна уморено.
— Добре.
Клепачите му се затвориха, потрепнаха и дъхът му секна за няколко секунди.
— Милорд? — попита Амара. — Трябва ли да изпратя за лечител?
— Не — изръмжа той. — Не. Запазете силите му за хора, които биха могли да живеят.
Атис се задъха за момент, преди отново да отвори очи. Бяха изцъклени от умора.
— Ще я използваш — каза той.
Амара кимна.
— Или ще ни отведе до кралицата и ще ни предаде на нея. Или няма да ни отведе до кралицата и пак ще ни предаде. Или ще ни отведе до кралицата и ще ни помогне, както казва. Два от трите възможни резултата водят до възможност да се отстрани кралицата. Не можем да пропуснем такъв шанс.
— И тя го знае — каза Атис. — И ще стигне до същите изводи. Знае, че нямаме друг избор, освен да опитаме. Но според мен сгрешихте в изчисленията си. Вярвам, че има седемдесет процента шанс тя да възнамерява да ви отведе до кралицата и да ви предаде. Още тридесет процента, че тя просто възнамерява да ви примами в капан, без изобщо да разкрие къде е кралицата.
Амара сви рамене.
— Въз основа на вашите аргументи шансовете ни са седемдесет процента, а не шестдесет и шест. Независимо от всичко това все още е по-добра възможност, отколкото някога сме имали или ще имаме.
Атис не каза нищо. Отвън се чуха тръби. Наближаваше обяд и вордите, които преследваха бягащите легиони до последното им укрепление, бяха започнали атаката си на сутринта. Въпреки това, поради относително малкия фронт на последния редут на подстъпите към Гарисън, напредъкът им срещу решителните легионери беше малък. Мулета, действащи от покривите на града, и отряди огнени призователи носеха огнена смърт на врага. Въздухът беше изпълнен с гротескна воня на вътрешности и овъглен хитин дори тук, в малката цитадела. Тамянът също не можеше да се справи с тази миризма.
— Мисля, че сте наясно какво възнамерява да направи — каза Атис.
— Да.
— А готова ли сте да платите цената?
— Нямам избор — отвърна тя.
Атис кимна бавно и каза:
— Не ви завиждам. Кога?
— Четири часа след полунощ. Екипът ни ще се срещне с Инвидия и ще удари точно преди зори.
— Притеснявам се — каза Атис. — Мразя да не знам края на някоя история.
— Ваше височество?
Той поклати глава.
— Нямахте нужда да се консултирате с мен, Амара, и все пак сте тук. Сигурно искате нещо от мен.
— Така е — каза тя тихо.
Слабият му глас се изкриви.
— Предвид обстоятелствата, не бива да го отлагате. Кажете.
Тя му каза какво иска.
Той се съгласи и те направиха всичко необходимо.
Малко след обяд Гай Атис, Върховен лорд Акватайн, кротко изпадна в безсъзнание. Амара изпрати за лечителите, но те пристигнаха само за да го видят как изпуска последния си бавен и тих дъх.
Той умря там с изражението на човек, който не съжалява за нищо.
Амара наведе глава и позволи на няколко сълзи да се търкулнат — за човека, който беше станал Гай Акватайн Атис през последните си седмици, за всичката смърт и болка, които беше видяла през това време.
След това избърса сълзите с юмрук и се обърна, за да напусне стаята. През тази нощ щеше да бъде най-важната мисия в живота й. Скоро ще има време да плаче, каза си тя.
Скоро.
Дуриас, Първото копие на Свободния алерански легион, яздеше до Фиделиас и сега погледна през рамо към армията на Октавиан. Бяха спрели за вода край малък, криволичещ поток — първата такава почивка от шест часа. Хиляди мъже и каними, таурги и коне жадно пиеха вода.
— Това е лудост — каза Дуриас. — Абсолютна лудост.
— Но работи — подчерта Фиделиас.
— Не можете да мислите, че на някой му харесва, Маркус — отбеляза Дуриас. — Хората сега изповръщат червата си.
— Е, стига да не го правят там, където другите пият…
Дуриас се усмихна и поклати глава.
— Канимите се възмущават, нали знаете?
Фиделиас се усмихна в отговор.
— Няма да бъдат толкова възмутени, когато фланговете им бъдат защитени от щитове на легионери и рицари.
Дуриас изсумтя:
— Мислите ли, че можем да спечелим тази битка?