Последва кратко объркване, докато канимите плъзнаха презрамките през собствените си рамене, увиха краищата им около лапите си и приклекнаха, за да могат алеранските им колеги да се качат на гърба им, превръщайки презрамките в импровизирани стремена, а себе си — в човешки раници. От време на време хората падаха. Понякога канимите бяха удряни в незащитени от броня чувствителни места. И няколко опашки бяха поставени в опасност, докато се реализираше новата концепция на принцепса за транспорт.
Доколкото Фиделиас знаеше, останалите легионери бяха разположени зад таургските ездачи и се оплакваха много повече. Въпреки това, веднага щом роговете прозвучаха за трети път, канимите се понесоха в характерния си бърз вълчи бяг, а след това ускориха още повече, тъй като алеранските партньори помолиха фуриите на пътя да им помогнат. Нито един алеранец не докосваше настилката със собствените си крака. А по-голямата естествена скорост на канимите им позволяваше да използват пътя, за да се движат почти толкова бързо, колкото и добър кон. Няколко минути по-късно цялата колона беше в движение и милите започнаха бързо да изчезват под лапите на канимите. Придвижваха се много по-бързо, отколкото който и да е легион би могъл да го постигне сам.
Фиделиас насочи коня си към предната част на колоната, опитвайки се да не мисли за това, което бяха казали трибунът от Свободния алерански и Първото му копие, за перспективите им да оцелеят още един ден.
— Млъквай, старче — промърмори под нос. — Млъквай и се изправи лице в лице срещу опасността.
Той направи гримаса и се замисли върху друга част от неотдавнашния разговор.
После се изхили кратко под нос.
Каквото и да се случеше в предстоящия ден или по-нататък, едно нещо си оставаше вярно: той наистина се чувстваше като нов човек, и много скоро везните на живота му най-накрая щяха да се уравновесят.
Скоро, обеща си той.
Съвсем скоро.
Исана седеше мълчаливо със скръстени в скута си ръце до краката на погребания в кроача Арарис и гледаше как вордската кралица командва ордата си. Кралицата стоеше в нишата и се взираше в осветения в зелено таван с откъснат и съсредоточен поглед. Светлината на залеза добавяше съвсем лек намек за жълто към кроача, оформящ входа на кошера.
— Отбраната на последния им рубеж се държи много здраво — внезапно каза кралицата. — Почти толкова здраво, колкото в Шуар, а контраатаките им са много по-ефективни.
Исана се намръщи и попита:
— В Шуар?
— Котилото на един от подвидовете каними. Може би най-войнствените от тяхната порода. Когато напуснах Кания, укрепленията им бяха издържали на обсада цяла година.
— Може би още издържат?
Вордската кралица обърна поглед към Исана.
— Едва ли, бабо. Присъствието на шуарански каними в силите на вашия син означава, че те са бежанци и нямат друг избор, освен да му сътрудничат.
Тя отново вдигна лице към тавана.
— Впрочем, сега така или иначе вече е късно. Обединяването на силите можеше да ни спре преди няколко години, но вие бяхте твърде заети да демонстрирате една от най-големите слабости на индивидуалността — да преследвате лична изгода.
— Смятате, че самосъзнанието е слабост?
— Очевидно.
— Тогава не би трябвало да се изненадвате от факта, че и вие го имате.
Кралицата погледна Исана. Нечовешките й очи се присвиха. Тя дълго мълча, преди да погледне пак нагоре и да отговори:
— Аз съм непълноценна.
Тя постоя известно време с вдигнато и окъпано в зелена светлина лице, след което каза:
— Снощи прободох червата на сина ви с отровен меч.
Дъхът на Исана секна.
— Когато го оставих, той изглеждаше доста умиращ.
Сърцето й заби бясно и тя облиза устни.
— И все пак не твърдите, че е умрял.
— Не.
— Тогава защо не го довършихте? — попита Исана.
— Съотношението между риска и ползата беше твърде високо.
— С други думи — каза Исана, — той ви е обърнал в бягство.
— Той и още около четиридесет хиляди войници. Да — тя изпъна ръце и раздвижи пръсти пръст по пръст, черните й нокти за миг се появяваха и изчезваха. — Няма значение. Докато пристигнат тук, крепостта, наречена Гарисън, ще е паднала, а защитниците й ще са разпръснати от ветровете. Те се бият по стената, сякаш са приковани към нея. Да не смятат, че ще им позволя да запазят предимството си?