И тогава той щеше да разбере дали тази битка ще спаси Империята и хората му — или ще ги види разкъсани и изядени. Така или иначе, помисли си той, всичко, което някога е бил и което някога е правил, скоро ще бъде оправдано или скоро ще се окаже недостатъчно.
Скоро.
Глава 47
Исана възнамеряваше да остане будна цяла нощ, но установи, че не може. Постоянното, непроменящо се осветление на кошера беше направило невъзможно тялото й да е сигурно дали е ден или нощ. Беше открадвала тук-там по малко сън и подозираше, че са минали две седмици. И сега, накрая, когато повече от всякога трябваше да е нащрек, тя откри, че сънят коварно се е промъкнал в нея — и докато осъзнае какво се случва, беше твърде късно да направи нещо по въпроса.
Събуди се в лека паника и без да мърда глава, мълчаливо огледа кошера, внимавайки да не прави нищо, с което да привлече внимание към себе си.
Всичко беше тихо. Вордската кралица стоеше в нишата си в онази ужасна стара рокля и се взираше нагоре в зелената светлина, а дългата й бяла коса падаше на вълни по гърба и гърдите й. Тя не обърна никакво внимание на Исана, макар че това едва ли беше необичайно.
Въпреки че…
Нещо беше различно. Нещо, което тя нито можеше да разбере, нито да определи, смущаваше сетивата на Исана. По гърба й пробягаха тръпки.
Въздухът беше наситен със смърт.
Инвидия влезе в кошера. Изгорялата жена изглеждаше изтощена. Тя прекоси кошера, кимайки в посока на кралицата, и беше игнорирана също толкова старателно, колкото и Исана.
Инвидия отиде направо при Исана и седна до нея. Леко движение на пръста и увеличаването на налягането върху тъпанчетата на Исана я предупредиха, че има много деликатно и фино използване на въздушно призоваване.
Инвидия искаше личен разговор.
— След малко — прошепна Инвидия, обръщайки гръб към кралицата — нещата ще се променят.
Очите на Исана се разшириха. Тя погледна покрай Инвидия към кралицата и кимна много леко.
— Тя чува нещо различно от това, което казвам — каза Инвидия. — Що се отнася до нея, аз сега злорадствам на незавидното ви положение.
Замръзнала, Исана се взираше спокойно в лицето на Инвидия.
— Кажете ми какво е това лекарство и къде да го намеря — каза Инвидия. — И аз ви давам думата си, че ще направя всичко по силите си, за да изведа вас и Арарис живи.
Исана я погледна тихо известно време, след което каза:
— А ако не ви кажа?
Единият й клепач потрепна:
— Никой от вас няма да излезе жив оттук, Исана. Не и без моята помощ.
Исана бавно си пое дъх. Планът й беше проработил — поне беше дала на Инвидия достатъчно надежда, за да предприеме някакви действия, може би по време на вчерашната си непредвидена разузнавателна мисия. Сърцето на Исана заби силно. Дали наистина беше отишла при Върховните лордове?
— Ако ти кажа — прошепна Исана, — какво ще ви спре да не ни довършите?
— Казах ви. Моята дума.
Исана срещна погледа й и почувства бърз, кратък прилив на съжаление към жената, докато бавно поклати глава.
— Вие вече я нямате, Инвидия. Не можете да ми дадете това, което нямате.
Инвидия я погледна известно време, без да променя изражението си, а после каза:
— Тогава какво би искала от мен?
— Твоят меч — тихо каза Исана.
Инвидия леко наклони глава.
— Защо? Исана, дори въоръжена, вие не представлявате заплаха.
— Ако аз го имам, вие го нямате — каза Исана.
Очите на изгорената жена се присвиха подозрително.
— Има ли значение? — каза Исана. — Самата вие казахте, че остава много малко време. Каквото и да се случи скоро, малко вероятно е вашето лекарство да оцелее в битка. Наистина ли имате достатъчно време да спорите с мен? Имате ли избор?
Инвидия стисна устни. После започна да откопчава меча си, казвайки:
— Ще трябва да го уредим някак си правдоподобно.
— Въпросният лек са гъбоподобните образувания, които растат в кошери като този — каза Исана. — Маратите ги наричат Благословията на нощта. За разлика от повечето гъби, тези са бодливи. Бих ги потърсила някъде около басейна или в нишата на кралицата.
Инвидия, държейки меча си в ножницата с една ръка, попита:
— Как се използват?
— Според Октавиан се ядат или сока им се изстисква върху раните.
Известно време Инвидия я гледа мълчаливо. После се намръщи и бавно каза: