— О, велики фурии — прошепна Ерен.
— Трябва да ги задържим — изпъшка Бърнард. — Забавете ги. Ако можем да ги забавим…
Той потръпна.
— Джиралди. Кажете на Церес да съсредоточи усилията си върху северната скала. Да запали дърветата, да създаде каменни шипове, за да нарани краката му — каквото се сети, но трябва да забавят това нещо.
— Да, сър! — изръмжа Джиралди и тръгна да предава заповедта.
— Да ги забави? — обърка се Ерен. — Не да ги убие?
— Ще бъде по-лошо, ако пристигнат при нас едновременно. И те са толкова тежко бронирани и толкова големи, че не съм сигурен дали можем да ги убием — отговори той. — Но мисля, че просто трябва да издържим още малко.
— Защо? — попита Ерен, примигвайки в недоумение. — Каква разлика има, ако стигнат тук за половин час или за десет минути?
— Защото, сър Ерен — каза Калдерон, — подобно на вашата кончина, не всичко тук е такова, каквото изглежда на пръв поглед.
Глава 49
Гай Октавиан слезе от коня в устието на долината Калдерон, за голямо облекчение както на ездачите, така и на техните коне. Фиделиас, потънал в мисли, наблюдаваше този процес. Интересно, как ли би се променила кавалерията, ако конете можеха да говорят?
И да носят мечове.
И да ядат ездачите си.
Помисли си, че бягането ще бъде много по-малко.
Фиделиас поклати глава и се опита да се съсредоточи върху поставената задача. Подобни блуждаещи мисли може да са естествени при такова изтощение и толкова близо до сигурна смърт, но те няма да помогнат за осъществяването на мисията.
Капитанът излезе от близката горичка на своя огромен черен кон, сингуларите му го следваха на късо разстояние. Въпреки че дърветата бяха на четвърт миля, той настоя да отиде там. В края на краищата няма нужда легионите да виждат своя принцепс да отговаря на зова на природата също като тях.
Фиделиас скочи от коня си и тръгна към капитана.
— … знам, че не сте свикнали с тази роля — казваше Октавиан на двамата млади мъже от Първи алерански — центурионът от кавалерията Кварт и рицарят Аери сър Калум. И двамата бяха десните ръце съответно на Максимус и Красус. — Но вие сте добре обучени — продължи Октавиан. — Ще се справите.
И двамата младежи кимнаха в знак на съгласие, опитвайки се, както му се стори на Фиделиас, да изглеждат по-решителни, отколкото бяха в действителност. Но на времето капитанът правеше абсолютно същото. Само че той се справяше много по-добре от тези двамата. Освен това той дори тук, на финала, успяваше да използва момента, за да повдигне духа им, преди да пристигнат останалите командири.
Мигове по-късно към тях се присъединиха командните състави на двата легиона, както и Варг, Насаг и Марок с неговата хитинова мантия. За изненада на Фиделиас, там беше и Ша, облечен в сивите одежди на ловец, крачещ в сянката на Варг.
— Господа — посрещна ги Октавиан.
Нямаше нужда да иска тишина — всички бяха уморени, само на канимите им личеше по-малко. Просто козината им изглеждаше малко по-бледа от обикновено.
— Направо на въпроса. В следващите петдесет мили пред нас има около два и половина милиона вражески единици. Ние имаме около четиридесет хиляди. Ворди има достатъчно за всички, нека не бъдем алчни.
Групата избухна в смях. Дори Насаг се развесели, въпреки че Варг остана сериозен. Нито един мускул не трепна по лицето му.
— Гарисън е на петдесет мили оттук, по пътя. Там все още има около сто и петдесет хиляди легионери и подкрепа от още сто хиляди марати.
— Това не е достатъчно, за да се изправим открито срещу ворда — каза Насаг с дълбокия си глас.
— Не — призна Октавиан, — не е. Вордската кралица е някъде между нас и Гарисън. След като я убием, вече няма да сме изправени пред армия. Убиваме я — и имаме шанс.
Сър Калъм вдигна ръка.
— Сър? Хм, как ще я намерим?
Октавиан оголи зъби във вълча усмивка.
— Изглежда, сър Калъм, някакви безсърдечни злодеи са унищожили склада за храна на ворда, разположен в Рива, и след това са изгорили кроача, който очевидно им е служил като линия за доставка.
Още един изблик на смях обиколи групата.
— В резултат на това има повече от един милион ворди на тридесет мили източно оттук, на мястото на стар холт, наречен Ерикхолт. Те са напълно неподвижни, изпаднали в някакъв вид хибернация.