— Откъде имате тази информация? — попита Варг.
— Магия.
Варг го изгледа с изражение, далеч по-плашещо на лицето на каним, отколкото на алеранец, след което трепна с уши в знак на признание.
Марок издаде замислено ръмжене.
— Някои от моите братя някога са се занимавали с подобни техники. Ако вордът хибернира, той ще се нуждае от по-малко храна, за да оцелее.
Октавиан кимна.
— Мисля, че това са резервните сили на ворда. И мисля, че вордската кралица ще бъде някъде наблизо — той огледа тълпата. — Господа, ще ги атакуваме с всичките си сили и ще ги унищожим.
Настана тишина.
— Сър — бавно каза сър Калъм, — да атакуваме милион с… сър, това… шансовете ни са…
— Двадесет и пет към едно — тихо каза Варг.
— Смятате ли, че е по-добре да изчакаме да се събудят и да се присъединят към останалите? — попита Октавиан и устата му се разтегна в широка усмивка. — Не, сър Калъм, времето за предпазливост отдавна отмина.
— Ами ако се събудят? — попита Калъм.
— Ами ако не го направят? — контрира Октавиан. — Ами ако вордът никога не се нуждае от тях? Ами ако не правим нищо, докато вордът смазва легионите при стените на Гарисън?
Калъм се намръщи, наведе глава и кимна.
— Ще ги ударим възможно най-бързо и възможно най-силно — продължи Октавиан. — И ще им нанесем огромни щети. Докато това се случва, аз ще водя ударен екип след кралицата. Като най-опитен присъстващ алеранец, Валиар Маркус ще командва, след като аз тръгна.
Стомахът на Фиделиас скочи до гърлото му. Той започна да казва нещо, но Октавиан се взря в него и Фиделиас замълча.
— Варг ще бъде неговият втори — продължи Октавиан. — Нашата цел е да унищожим резервните сили на ворда при Ерикхолт и след това да укрепим позициите си. Въпроси?
Никой не се обади.
— Добре тогава, господа — обобщи Тави с усмивка, — да се захващаме за работа. О, да, мастер Марок. Ще може ли да поговорим насаме? Благодаря ви.
Фиделиас гледаше как срещата се разпада, капитанът се отдръпва и тихо говори на Марок. Канимът слушаше и отговаряше кратко. Накрая кимна веднъж, след което той и капитанът си размениха поклони и се разделиха.
След като приключи с Марок, капитанът се приближи до него.
— Маркус — каза той.
— Да, сър.
Октавиан се усмихна иронично.
— Ако имам късмет — каза той, — ще бъда зает на друго място, когато музиката започне да свири.
— Разбрах — отвърна Фиделиас.
— Няма да ви питам дали можете да се справите. Казвам ви, че ще се справите много добре.
— Да, сър.
Октавиан кимна и продължи:
— Ще направим най-доброто. Ще нанесем максимални щети на врага. Всички, всички, включително и мен, трябва да се третират като консуматив.
Той погледна назад към колоната. Стотици мъже и каними се виждаха дори през мъглата, създадена от шаманите. В погледа му имаше болка.
— Не можем да позволим на кралицата да ни избяга. И не можем да позволим тези резерви да бъдат използвани срещу Гарисън. Без значение от цената.
— Разбирам, капитане — тихо каза Фиделиас. — Ще бъде направено.
Тави яздеше начело на колоната през останалия път до холта. Придвижвайки се по пътя, им отне малко повече от час, за да стигнат до мястото, и през цялото това време устата му беше пресъхнала, въпреки че няколко пъти отпиваше от манерката с вода. Рядко разузнавачите съобщаваха за контакти с врага. Вордите не можеха да видят нищо съществено — всички все още яздеха под прикритието на мъгливия облак на мастер Марок. Разбира се, важеше и обратното — самите те не можеха да огледат терена. Трябваше изцяло да разчитат на своите разузнавачи да бъдат техните очи и уши.
Слязоха от пътя, за да извървят последните три-четири мили до Ерикхолт по черни пътища. В тъмнината пътуването беше зловещо. Писъците на ворда се носеха нагоре-надолу по долината. Гарисън беше само на около половин час път по пътя, но това разстояние беше достатъчно, за да заглуши всички звуци, с изключение на най-силните писъци на вордите, които обсаждаха мястото. Далечните експлозии и взривове обаче се чуваха доста ясно. Според звуците все още много граждани се противопоставяха на ворда — или това, или идеята му за мулета и огнени сфери, която сподели с чичо си в писмо, беше проработила. Ако това беше истина, щеше да е леко стряскащо, признаваше си. Защото никога не е мислил, че ще се получи.