От мъглата пред него изскочи галопиращ разузнавач от Свободния алерански. Той спря до командната група и поздрави Тави.
— Докладвайте.
— Сър, холтът е отпред. Покрит е с кроач и… — той поклати глава. — Резервите, за които говорехте, са там.
— Спят ли?
— Може би — отвърна мъжът. — Определено не се движат.
Тави погледна назад към Фиделиас и каза:
— Дайте сигнал за спиране. Тихо.
Фиделиас кимна. Сигналите бяха предадени чрез жестове и тих шепот назад по колоната.
— Искам да ги видя лично — каза Тави. — Всички останали останете тук.
— Идвам и аз — каза Кайтай.
Тави я погледна. Нямаше никакво желание да я излага, да ги излага на опасност, но се примири с неизбежността на риска.
— Добре. Но отиваме само да погледнем и го правим скрити под воал за звук, за невидимост и срещу земни фурии.
Кайтай сви рамене.
— Както кажеш, алеранецо.
Тави ги покри с въздушен воал, когато тръгнаха.
Без никакви указания Кайтай заглуши звука на стъпките им, както и направи земята да е по-податлива под копитата на конете им, значително намалявайки количеството вибрации в почвата и пречейки на вордските призователи на земя, които биха могли да стоят на стража, да ги засекат.
Яздиха така около половин миля, преди да напуснат защитната мъгла — и веднага бяха окъпани от светлината на намаляващата луна. На изток се разсъмваше, но студената синя светлина беше не много по-ярка от тъмнината на нощта.
Те излязоха от пътя и приближиха към холта от югозапад, водейки конете си внимателно през гъсталака. Мърморенето на Тави и постоянното усилие на волята му караха дърветата да отдръпват клоните си. Израсналите храсти и трева им позволяваха да преминават без препятствия и звуци. След няколко мига те вече виждаха Ерикхолт.
Тави имаше само устното описание на чичо си и то не изобилстваше от подробности. Холтът беше със средни размери — хамбар, голяма всекидневна, няколко спални и работни помещения — всички от камък. Каменна стена обикаляше мястото, въпреки че се беше разпаднала на няколко места.
В полето ред след ред се извисяваха яйцевидни силуети, за които Тави изведнъж осъзна, че са телата на вордски воини. Те заемаха площ от около една квадратна миля, всеки беше свит на топка и докосваше съседните богомолки. Никой не помръдваше. Изглеждаха наистина заспали, поне за момента.
Светещият зелен кроач се разпространяваше от хамбара и вече беше започнал да пълзи навън. Имаше цяла тълпа богомолки, може би над сто, седнали от другата страна на постройката. Допълнителни стражи бяха поставени около външната страна на хамбара, по един на всеки десет фута. Восъчни паяци сновяха напред-назад, носейки пресни парченца кроач навън, след което се връщаха вътре, за да вземат още.
— Напомня ли ти за нещо? — попита Тави тихо.
Кайтай кимна.
— Кошерът на кралицата под Алера Империя.
Високо над главите им се разнесе ревът на въздушния поток на алерански летец. Тави погледна към небето и видя как пилотът, стройна жена, облечена в черно, плавно се спуска към входа на хамбара. Главата й беше белязана със страшни изгаряния. Тя премина през тълпата богомолки, разбутвайки ги по пътя си като стадо овце, огледа се през рамо и влезе вътре.
— Тя е тук — прошепна Тави. — Враните да ме отнесат! Кралицата е точно тук, в хамбара.
Ръката на Кайтай посегна към меча.
— Смяташ, че трябва да атакуваме?
Тави отрицателно поклати глава. Те обърнаха конете си и започнаха бавно и тихо да се оттеглят. Когато отново влязоха в мъглата, Кайтай спря коня си и го погледна гневно.
— Това беше шанс. Може би най-добрият, който ще имаме. Беше глупаво от твоя страна да го изпуснеш заради някаква непреодолима нужда да ме защитаваш.
— Не си разбрала правилно, Кайтай.
— Ама разбира се! — отговори Кайтай. — И ако мислиш, че ще ти позволя да я преследваш сам, алеранецо, грешиш. Това няма да се случи.
— Кайтай…
— Не знам кого си включил в ударната група, за която спомена, но аз току-що се включих в нея.
— Ти не си в група. Ти самата си група. Вече реших, че най-безопасното място за теб е да си до мен.
Очите й се присвиха.
— Ти си решил?
Той кимна, после спря и я погледна.
— Искам да бъдеш моя съпруга — каза го на алерански, като точно копираше нейния акцент, — изпитанието го избери сама.