Чу се особен, кух звук и мрежа от пукнатини рязко се разпространи по повърхността на металната му кожа.
Арарис се задави от друг писък с широко отворени очи и падна на едно коляно пред вордската кралица.
— Не можете да ме спрете — каза вордската кралица и мечът й светна с бяло-зелен пламък. Тя се наведе над Арарис: — Никой от вас не може да ме спре.
Исана протегна ръка към водата в малкия басейн. Тя я накара да скочи към кралицата, но недостатъчно бързо. Вордската кралица усети как водният стълб се приближава и направи крачка назад, за да го избегне. А докато водата преминаваше покрай нея, кралицата протегна ръка и Исана усети как тя изтръгва контрола върху водата от нея толкова лесно, колкото самата Исана би я откъснала от дете. Кралицата изпрати стълба вода към Арарис, където тя веднага започна да замръзва върху бронята му, причинявайки още повече болка на ранения мъж.
Кралицата се обърна да погледне Исана и каза:
— Бабо, имате само един шанс да живеете. Съгласете се да управлявате победените алеранци и да ми помогнете сега и аз ще пощадя вас и вашата половинка.
Исана се изправи на мястото си и погледна вордската кралица. После много бавно поклати глава.
— Така да бъде — каза кралицата.
Исана затвори очи и точно тогава някъде отвън изреваха тръби, високо и ясно. Това не бяха роговете на канимите, нито по-високият, сребърен звук на корабите от флота. Това бяха истински тръби, изсвирени от истински легионерски тръбачи, и високият и ясен зов отекна по гръбнака на Исана. Главата на вордската кралица се завъртя на една страна и тя изсъска:
— Не. Не, той не може да бъде тук. Все още не.
Тръбите отново прозвучаха. Земята затътна под тежестта на много крака. Отвън воините-богомолки започнаха да пищят за опасност — и всички тези звуци показваха един неоспорим факт. Гай Октавиан беше дошъл да се бие с вордската кралица.
— Убийте ги — изръмжа кралицата. — Убийте всички тях.
После приклекна и скочи към небето, проправяйки се път нагоре през дупките в тавана на кошера, и с писък излетя навън.
Шестте звяра с остриета се обърнаха към Исана, Арарис и ранените, оцелели от неуспешния опит за убийство.
Глава 51
Тави и Кайтай чакаха с групата за въздушна атака. Сър Калъм и другите рицари Рибки от Първи алерански бяха разтревожени. Те не можеха да излетят от земята, докато войската не започне настъпление — опасяваха се, че гръмогласният рев на две дузини въздушни потоци ще предупреди ворда за тяхното присъствие.
После някой, вероятно Фиделиас, изрева команда за тръгване и армията потегли. Отне им по-малко от половин час, за да стигнат до разрушения холт, след което тръбите сигнализираха „атака“ и алеранската и канимска кавалерия препуснаха с рев надолу към холта, докато пехотата ги последва с двойна скорост.
— Да! — каза Тави. — Да тръгваме!
Той призова въздушната си фурия и се издигна нагоре. Беше по-малко умел в това от повечето рицари Аери там, но поне успя да го направи, без да се нарани или да попречи на човека до себе си. Кайтай зае позиция вляво от него, докато сър Калъм полетя отдясно, а другите рицари Аери образуваха клин зад него.
Тави ги поведе напред и скоро те прелетяха над алеранската пехота — най-бавната войска на бойното поле. Тяхната цел беше самият разрушен холт, най-близката мишена, докато канимските воини, като много по-бързи с краката, се придвижиха на изток и около холта, за да ударят полетата със спящи ворди.
Другата страна включваше кавалерията — както канимска, така и алеранска. Таургите бяха поне два пъти по-тежки от кон и не можеха да се сравняват с тях по скорост. Докато Тави се издигаше, първите алерански конници тръгнаха през полето ворди, остриетата им се спускаха наляво и надясно, почти като при тренировка. Те се понесоха надолу по потъналите в сън редици, всявайки хаос. Близо осемстотин ездачи препуснаха с пълна скорост през полето, нанасяйки ужасни рани.
Но далеч по-бавните таурги бяха още по-ефективни. Канимските зверове бяха изключително силни, всъщност бяха по-големи и по-силни от всяко друго животно, което Тави бе виждал, с изключение на гаргантите. Но за разлика от тях, таургите бяха всеядни зверове със зъл нрав. Дори и без да са подтиквани от ездачите си, те мачкаха вордите наляво и надясно, докато бягаха през тях, а шуаранските воини на гърбовете им нанасяха лениви удари с дългите си брадви, които преминаваха през препятствията като нож през масло. Те унищожиха четири пъти повече ворди от алеранската конница, което беше съвсем приемливо, като се има предвид, че там имаше около пет хиляди от свирепите зверове.