Те все още бяха на вражеска територия.
Тази мисъл й напомни за друго. Тя опипом потърси чантата на кръста си и я отвори. Бръкна вътре и напипа камъка, който търсеше — гладка речна скала с размерите на юмрук. После започна да избутва гнусната маса в устата си, опитвайки се да я премести на една страна.
Нежни ръце отблъснаха нейните от устата й и тя ги удари леко, издавайки раздразнен звук през кашата в устата си.
— Тя се опитва да говори — каза слаб, изтощен глас. — Оставете я. Виждате ли камъка в ръката й? Сигурно е имала някакъв план как да ни измъкне оттук, ако нещата се объркат.
Амара вдигна поглед и видя Ария Плацида, седнала до басейна с гръб към стената. Лицето й беше хлътнало и бледо и изглеждаше така, сякаш едва държи главата си изправена, но погледът й беше ясен. За изненада на Амара Върховен лорд Антилус Рокус лежеше до нея, без броня, с огромен, грозен лилав белег, обхващащ кръста му като колан, и обработено пънче на отсечената му на няколко инча от рамото ръка. Дишаше неравномерно и беше в безсъзнание.
Исана отдръпна ръцете си и Амара избута масата в устата си към едната буза.
— Огнена фурия — каза тя, показвайки камъка. — Призоваващ сигнал. Трябва да го активирате на открито. Убедих Акватайн да ми даде договора на Въздушните вълци. Те са високо горе и чакат сигнала, за да ни измъкнат оттук.
— Въздушните вълци? — попита Ария.
— Наемници в служба на Акватайн — обясни Исана. — Те са предимно рицари Аери.
Амара кимна. От движението главата й леко се замая.
— Те ни следваха на достатъчно разстояние и височина, така че Инвидия да не ги забележи. Знаят приблизително къде се намираме, но трябва да им сигнализираме за точното ни местоположение.
— Това не е добре — разнесе се гласът на Арарис. Прозвуча така, сякаш думите тракат по стените на метална тръба, преди да напуснат устата му. — Тези дупки водят към някаква структура, където са държали тези метални мечоносци, но едва ли извеждат на открито. Над нас има някаква структура. Ако хвърлим камъка там, може да не се вижда извън…
Три восъчни паяка рязко се хвърлиха през двете дупки над главите им. Арарис ги наряза на четвъртинки, преди да докоснат пода.
— … постройката — завърши мисълта си Арарис, без да променя интонацията.
Той се обърна да погледне Исана и Амара забеляза, че металната повърхност на кожата му изглежда напукана, ръждясала и изпъкнала от дясната страна на гърдите и дясното рамо. Тя потръпна при осъзнаването, че тази „ръжда“ е кръв, която се стича през пукнатините. Очевидно защитата му не го правеше напълно неподатлив на нараняване. За миг той срещна погледа на Исана, след което се обърна към Амара:
— Дайте ми камъка.
Амара усети как Първата лейди се скова.
— Не. Арарис, не.
— Това е единственият начин — каза той тихо.
— Забранявам го — каза тя. — Ще те убият.
— Ако останем, всички ще умрем — каза той с тих и твърд глас. — Ако отида, има шанс някои от нас да оцелеят.
Той обърна дясната си ръка с дланта нагоре и каза:
— Графиньо.
Амара прехапа устни и хвърли камъка към него.
Той го улови и изви рамо в болезнена гримаса. После застана под една от дупките и погледна нагоре. До тавана бяха поне десет фута.
— Хммм…
Ария несигурно се изправи на крака, отиде до Арарис, наведе се и направи стреме с преплетени пръсти. Арарис се поколеба за момент, след което сложи обутия си крак върху ръцете й.
— Едно — започна да брои тя. — Две, три.
Ария рязко се изправи, подсилена от фуриите си, и хвърли Арарис нагоре, сякаш беше малък чувал брашно. Той влетя в дупката с вдигнати ръце и когато стигна другия край, разпери лакти от двете страни на дупката. Амара видя как рита с крака няколко пъти, докато се измъкваше, и после се разнесоха поредните вордски писъци.
И някъде отвъд тях, слаби, но ясни — звуците на тръби. Тръби на алерански легион, сигнализиращ за атака, отново, и отново, и отново. Някъде наблизо се взривиха огнени сфери и Амара, седнала в басейна, рязко си пое дъх.
— Чувате ли това?
— Легионите — прошепна Ария. — Но цялата орда се намира между нас и Гарисън. Как?
— Тави — каза Исана с внезапно станал свиреп глас. — Моят син.