Те утихнаха и се заслушаха в далечните тръби и огнените взривове. Звучаха както наблизо, така и далече. Дълги минути нищо не се промени.
И тогава изтощената лейди Ария, която все още стоеше под дупките в тавана, рязко си пое дъх и залитна назад, викайки:
— Ворди!
И веднага половин дузина воини-богомолки нахлуха в кошера.
Глава 52
Фиделиас яздеше коня си в крак с уморените легионери и наблюдаваше как започва да се разгръща най-отчаяно агресивната военна акция, на която някога е бил свидетел.
Цялото пространство наоколо беше обвито с мъгла, която усложняваше организацията. Канимските жреци, които крачеха редом до командната група, неспирно мърмореха и ръмжаха под нос. От време на време някой каним се порязваше с нож и пръскаше капчици кръв във въздуха. Капките изчезваха още докато летяха, вероятно за да поддържат облака мъгла, който скриваше точното им местоположение от врага.
Разбира се, това също така означаваше, че Фиделиас не може да види собствените си войски, ако са на повече от сто ярда от него. Трябваше да организират няколко вериги от куриери, които да предават съобщения към частите, които бяха извън полезрението на командната група. Дори и сега идваха сигнали: „атаката протича по план“, „незначителна съпротива на врага“.
Очевидно вордската кралица беше оставила няколко будни стражи сред спящите си отрочета — вероятно преструващи се на спящи. Поне самият Фиделиас би постъпил точно така.
Предните редици на пехотата бяха стигнали до стария холт и най-опитната кохорта от Свободния алерански и Бойните врани от Първи алерански се насочиха съответно към портата и разрушения участък от стената.
— Сега — обърна се Фиделиас към тръбача, който го следваше.
Мъжът вдигна инструмента си и сигналът за атака се разнесе. Той веднага беше подхванат от тръбачите на двата легиона и внезапният рев от близо четиристотин гърла се присъедини към звука на тръбите, когато двете щурмови кохорти се втурнаха към стария холт, а останалата част от легионите се втурнаха да ги подкрепят. Докато го правеха, зад гърба му изреваха въздушни потоци и Гай Октавиан и рицарите Аери от Първи алерански се издигнаха във въздуха.
Секунда по-късно се разнесе писък — металически, неземен и яростно враждебен. За момент той сякаш скова гърлото и крайниците на Фиделиас. Конят му потрепери и затанцува нервно, като едва не го изхвърли от седлото. Навсякъде около себе си виждаше едно и също изражение на страх и объркване по лицата на офицери и войници. Дори безкрайното мърморене на канимите затихна до тихи звуци, едва прецеждащи се през зъбите им.
— Сигнал за атака — изръмжа той.
За да го каже на глас, трябваше да положи усилие — толкова силно инстинктите му протестираха срещу възможността да привлече внимание, като издава какъвто и да е звук. Той погледна през рамо към онемелия тръбач, чието лице беше бяло като на всички останали. Но Фиделиас беше играл ролята на Валиар Маркус прекалено дълго, за да бъде уплашен толкова лесно. Той мислено призова силите на Маркус, изправи гръб, пое си дълбоко дъх и изрева:
— ЛЕГИОНЕР! СИГНАЛ ЗА АТАКА!
Войникът трепна, сякаш Фиделиас го беше ударил в лицето, и вдигна тръбата към устните си. Духна, но успя да извлече само слабо подобие на сигнал и Фиделиас се обърна и счупи жезъла си на центурион върху шлема на мъжа. Шокиран от удара, войникът си пое дълбоко дъх и наду тръбата достатъчно силно, за да повреди слуха на Фиделиас.
Сигналът беше подет от други и моментната пауза в настъплението приключи. Четиридесет хиляди пехотинци и кавалеристи възобновиха движението си, когато най-големия и мощен въздушен поток, който Фиделиас някога беше виждал, изригна иззад стените на стария холт и се втурна над полетата със спящи ворди, носейки бледа фигура в тъмно наметало, която вече изчезваше зад въздушен воал.
Кралицата изпищя отново, някъде в далечината, и Фиделиас нареди на тръбача да продължи да свири атака. Съобщенията от пратениците заваляха едно след друго: Бойните врани са напълно ангажирани; кавалерията среща лека съпротива; таургската кавалерия нанася сериозни загуби, без да среща съпротива. И последното беше дошло със сигнала, от който се страхуваше: канимската пехота влезе в сериозна битка с мобилен противник. И буквално миг след това вражеските въздушни сили стигнаха до легионите.
Това променяше всичко. Срещу спящ враг те имаха шанс. Но ако врагът се събуждаше и ако, както се страхуваше Фиделиас, кралицата беше извикала подкрепления, те щяха да загазят. Той беше готов да умре, ако се наложи да спаси Алера, но доколкото му подсказваше опитът — живият, боеспособен войник почти винаги е по-ценен за Империята от мъртвия.