Екипи от по двама, рицар и земен призовател, се втурнаха напред. Антилар Максимус изглеждаше махмурлия, но носеше бронята си и се придвижваше сам. До него крачеше Арарис Валериан в металната си кожа, очите му бяха нащрек. Алдрик екс Гладиус вървеше зад тях, придружавайки едрия лечител, който беше привързал Антилус Красус на гърба си. Останалите Вятърни вълци крачеха до инженерите на Първи алерански, като всички бързаха да се разпределят равномерно по протежение на защитната линия.
Марок продължаваше да ръмжи и да си мърмори под нос. Очите на стария каним бяха затворени. Кръвта му течеше постоянно.
Веднага щом първите екипи достигнаха позициите си, земните призователи започнаха своята работа. Земята набъбна и се издигна като океан при силен вятър. След това тя започна да се сгъва върху себе си. Това напомни на Фиделиас за начина, по който се дипли чаршаф при разстилането му върху легло.
След няколко минути работата беше завършена. Земята леко се издигаше, оформяйки ниска рампа пред редиците на легионерите, може би половин ярд, но далечната й страна рязко се спускаше в ров с дълбочина около три ярда и два пъти по-широк. Центурионите започнаха да крещят заповеди на своите части и легионите се наредиха на ръба на рова, пренареждайки редиците и сменяйки оръжия, за да насочат копията си към вордите, докато се опитват да се изкачат. Разбира се, това не беше перфектна отбранителна структура — но също така беше много, много по-добре от нищо.
— Приключиха — каза Фиделиас.
Марок бавно издиша и ръмжащото му пеете постепенно затихна. Заклинателят на кръв уморено се отпусна на каменния покрив и се килна на една страна. Лявата му ръка все още беше изпъната и от нея течеше кръв. Фиделиас си пое притеснено дъх и го погледна въпросително.
— Не се тревожи за мен, демоне — каза Марок. — Превръзки. Моята чанта.
Фиделиас намери превръзките и започна да превързва ръката на Марок, за да спре кървенето.
— Мислех, че казахте, че киселинните облаци са за аматьори — отбеляза Фиделиас.
— Това не беше облак. Беше стена — той затвори очи и измърмори. — Хленчещ демон. Пак заповядай.
Фиделиас се канеше да заповяда да заведат Марок при лечителите, когато посланик Кайтай изскочи на покрива и диво се огледа. Тя забеляза Фиделиас и тръгна към него. — Къде е той?
— Не е тук — отговори Фиделиас. — Остави те и отлетя. Кралицата тръгна след него.
Кайтай стисна зъби и каза:
— Трябваше да се досетя, че ще направи нещо подобно.
Фиделиас вдигна вежди.
— Лечителите казаха, че на тила имаш оток с размерите на ябълка.
Кайтай нетърпеливо махна с ръка.
— Трябва да отида при него.
Фиделиас се наведе към нея.
— Той жив ли е?
Кайтай отмести поглед, очите й не бяха фокусирани върху нищо.
— Да. Засега. И… е много доволен от своята изобретателност, нека Единственият да ни помага — тя примигна и погледна обратно към Фиделиас. — Бързо. Кое е най-лошото място в тази долина, на което човек може да отиде? Най-безумното самоубийствено място, което може да се намери? Място, където само един голям глупак би се осмелил да отиде — и където само луд глупак би го последвал?
Фиделиас отговори незабавно и се оказа, че двамата с посланика едновременно казват:
— Гарадос.
— Той е там — отсече Кайтай.
И без да каже нищо повече, тя се обърна, скочи във въздуха и изчезна зад воал, когато се изстреля към откритото небе. Половин дузина вордски рицари се спуснаха към нея, надявайки се да я пресрещнат, въпреки че не можеха да я видят.
Крилата им избухнаха в пламъци и те полетяха като камъни надолу към смъртта си.
Фиделиас издиша бавно. След това се върна към реалностите на битката, преразпределяйки новите им активи, макар да знаеше, че позицията им не може да бъде задържана повече от няколко часа срещу толкова многоброен враг.
Но имаше чувството, че е направил всичко възможно.
Очите му се насочиха към Гарадос. Някъде там, по студените скалисти склонове на планината, млад мъж противопоставяше цялата сила, хитрост и блясък на хилядолетна династия срещу интелигентността и безмилостната сила в сърцето на поглъщащия техния свят ворд.