Със студена и практична увереност той осъзна, че просто не се движи достатъчно бързо. Нямаше начин да се измъкне навреме.
Ерен бавно се надигна от мястото си до граф Калдерон на пейката в цитаделата на Гарисън. Той наблюдаваше как планината — планината! — се издига от мястото си под формата на човешка фигура, два пъти по-висока от самата планина, немислимо огромна. Отдалечеността не му позволяваше да разгледа добре чертите на лицето, но все пак беше достатъчно да види, че то е грубо изсечено, непропорционално, и че съществото е грозно, пропито със злоба и с ужасна сила.
— Кървави врани — възкликна Ерен, докато гледаше как далечната фигура вдига крак така, както човек, когато иска да смаже насекомо. — Какво е това?
Бърнард погледна и бавно поклати глава.
— Велики фурии, момче — измърмори той. — Да не си полудял?
Земята се разклати достатъчно силно, за да разлее вода от импровизираните лечебни вани, направени с помощта на фурии в каменния под на старата зала на разрушения холт. Амара се подпря на стената и се надяваше, че земетресението няма да събори покрива на залата върху главите им. След миг трусовете утихнаха, въпреки че не спряха съвсем, и към писъците на болка и агония се добавиха стреснати, недоверчиви викове.
Амара хвърли поглед към мястото, където Исана, Одиана и лечителите от легиона на Октавиан работеха с ранените и бяха твърде потънали в собствените си битки и призовавания, за да забелязват каквото и да е друго. После тя залитна към вратата и там срещна лейди Плацида. Сандос Плацида беше намерен под купчина разчленени ворди, висока близо осем фута — тежко ранен, но жив. Дори сега той лежеше на земята наблизо и това беше първият път, когато Ария се отдалечаваше от него.
Тя и Амара се взряха в невероятната фигура, издигаща се от планината на северозапад, челото й беше увенчано с гръмотевици и светкавици, раменете й бяха обвити в буреносни облаци и дъжд, а огромната й и ужасна форма закриваше цели мили синьо небе. Нещо като уста се отвори и ревът отново разтърси земята. Двете жени бяха принудени да се хванат за рамката на вратата, за да останат на крака.
— Велики фурии — прошепна Амара.
— О, да — промълви лейди Плацида с разширени очи и пребледняло лице. — Цели две от тях.
Тави успя да направи следващия си скок, макар да знаеше, че е безполезен, като трескаво призоваваше вятъра — и внезапно беше ударен в гърба от нещо, което се движеше с невероятна скорост. Бледи ръце обвиха раменете му, предпазвайки го от падане, и Кайтай извика в ухото му:
— Дръж се!
Те ускориха, когато подножието на планината се спусна към тях, закривайки небето, превръщайки утрото в здрач. Въздушният поток на Кайтай ги понесе все по-бързо и по-бързо към бързо намаляващата ивица от дървета и слънчева светлина в подножието на планината — и когато приближиха, пътят към оцеляването внезапно се изпълни с малък легион ветрогони, нечовешките им лица се разтеглиха в зловещ вой, ноктите им се протегнаха напред.
— Това е несправедливо! — гневно протестира Кайтай, ускорявайки пропорционално на възмущението си.
— Пази си очите! — извика в отговор Тави.
Той вдигна дясната си ръка, като отбеляза с лека изненада, че все още държи меча. Леко усилие на волята позволи на острието да пламне. Той вдигна неловко оръжието си — Кайтай все още го държеше под мишниците — след което промени познатата форма на пламъка в удължено огнено копие, насочено пред тях. Ужасната скорост на техния полет не просто притъпи върха на копието, но и оформи пламъка във вдлъбнат диск с диаметър десетина фута. Топлината от пламъка се върна към тях, причинявайки забележим дискомфорт — горещият вятър изгаряше откритата кожа и изпращаше въздушната струя нагоре по телата им.
Когато огненото копие срещна първите ветрогони, то отблъсна дивите фурии настрана — не им навреди, а ги изтласка от пътя на Тави и Кайтай. Дърветата в подножието на планината започнаха да пукат и да се трошат, когато огромната тежест падна върху тях и тъмнината се засили, и накрая само огненото копие осветяваше пътя им. Стотици ужасени птици летяха покрай тях, бързи фигури в единствената останала светлина.