Главата на кралицата рязко се завъртя към него и тя леко се отдръпна от Кайтай.
Реакцията на Гарадос и Тана беше незабавна.
Земята се разклати и залюля, а кралицата и Кайтай залитнаха няколко крачки в една и съща посока, телата им се блъснаха в скалите, когато планината наклони глава назад и нададе разтърсващ костите рев. Миг по-късно тъмнината нарасна, докато стана тъмно като нощ и избухна буря, което накара най-лошото време, което Тави някога бе виждал, да изглежда като лек душ. Вятърът крещеше между скалите и виеше в безумна ярост. От небето се посипа полузамръзнал, жилещ сняг. Светкавици проблясваха навсякъде, за няколко секунди десетина удариха около тях.
Най-лошото бе, че всички сетива за водно призоваване на Тави бяха брутално претоварени от една-единствена безумна, безгранична и безкрайна емоция — ярост. Това беше ярост, по-огромна от морето, и направи въздуха в дробовете му тежък, труден за вдишване и издишване. И, помисли си той, тази ярост дори не беше насочена към него. Това копие на яростта имаше остър връх и той беше само одраскан от него.
— Луд ли сте? — извика вордската кралица, олюлявайки се от натиска на яростта на великите фурии. — Какво сте направил? Ще ни унищожат всички!
— Значи ние сами сме избрали смъртта си! — изкрещя Тави в отговор, борейки се с ужасната болка и объркването в мислите си, причинени от непоносимата ярост на великите фурии. — Не вие!
Кралицата нададе писък на разочарование и ужас и се хвърли във въздуха. За секунда бурята сякаш се надигна, за да я спре, но след това отстъпи. Тя се втурна напред и при един проблясък на мълния Тави я видя как лети в нещо, което приличаше на огромна паст, направена от облаци дъжд и киша. Челюстите на Тана Ливия се затвориха с рев на вятъра и Тави видя кралицата да се върти, да се върти неконтролируемо, да се върти надолу през мили дълъг облачен хранопровод, оформен като безброй пръстени от ветрогони, чийто нокти проблясваха и разрязваха.
Кайтай се мъчеше да го достигне през бушуващата буря и гнева на планината, като накрая се хвърли до него, когато мълния удари скалист хребет на не повече от двадесет фута от тях. Той я придърпа към себе си и каза:
— Тръгвам след нея.
Тя рязко вдигна глава, а зелените й очи се разшириха.
— Какво?
— Трябва да сме сигурни — каза той. — Алера е тук. Трябва да има начин да успокоим Великите фурии или поне да насочим гнева им някъде другаде. Говори с нея.
— Чала — извика Китай. — Това ще те убие!
Той хвана ръцете й в своите и силно ги стисна.
— Ако тя все още е жива, никога няма да има по-подходящ момент. Заложено е твърде много. Това трябва да се направи. И аз съм Първият лорд.
Той привлече ръцете й към гърдите й и я целуна по устата, бързо и горещо. После опря чело в нейното и каза: — Обичам те.
— Идиот — изхлипа тя, ръцете й трепереха, докато обхващаше лицето му. — Разбира се, че ще го направиш. И аз те обичам.
Нямаше какво друго да каже. Нямаше нужда да чува нищо друго. Гай Октавиан се изправи и се хвърли нагоре в зъбите на бурята.
По-късно той нямаше да си спомня нищо за този последен полет, освен фрагменти от замръзнали картини, нарисувани в очите му от блясъците на светкавиците. Вордската кралица като малка и далечна точка, въртяща се в яростта на бурята. Ветрогони, чиито очи горяха с неизразходвана енергия, разрязваха бронята му, а ноктите им бяха като гръмотевици. Болка, когато вятърът и водата в бурята го режеха като ножове. Голямото и ужасно лице на фурията, гневът й, насочен към кралицата, който почти не го докосва — и въпреки това почти го убива. Тави осъзна, че посяга към водно призоваване, за да затвори порязванията и да успокои изгарянията, дори когато продължава да лети. Във всеки случай въздухът около него изглеждаше повече като вода, отколкото не, и беше по-лесно, отколкото предполагаше. Той лениво се зачуди, докато летеше напред, преследвайки далечната фигура на кралицата, дали би могъл да излекува тази част от мозъка си, която беше измислила този идиотски план. Очевидно беше дефектна.
И тогава голяма чернота се втурна към него — земята. Той забави достатъчно, за да се приземи със силен удар в краката, а не в гръбначния си стълб, и скочи на крака, борейки се с ослепителния вятър и киша. Макар да знаеше, че е сутрин, бурята беше оставила всичко черно като нощ.