Тави спря на ръба на басейна и зачака, стиснал здраво собственото си острие.
Двамата мълчаливо се гледаха един друг. Тишината и мълчанието се проточиха. Навън яростта на бурята беше нещо далечно и маловажно. Светлина проблясваше през кристалните стени.
— Бях права — каза кралицата с нисък и дрезгав глас. — Във връзките между вас има сила.
— Да — каза просто Тави.
— Дъщеря ми, която живее в далечната Кания… тя никога няма да разбере това.
— Не.
— Не е ли странно, че макар да осъзнавам неспособността й да види тази слабост, макар да знам, че ще иска да ме убие веднага щом ме види, все пак искам тя да живее? Да просперира?
— Не е толкова странно — каза Тави.
Кралицата затвори око и кимна. Когато го отвори отново, по лицето й се търкулна сълза.
— Опитах се да бъда това, което трябваше да бъда, татко. Никога не е било лично.
— Сега сме отвъд това — каза Тави. — Всичко ще свърши тук и сега. И вие го знаете.
Тя не помръдна за миг, после попита много тихо.
— Ще ме накарате ли да страдам?
— Не — каза той възможно най-нежно.
— Знам как умира една вордска кралица — прошепна тя. Тя вдигна брадичка и по лицето й пробяга сянка на гордост. — Готова съм.
Той наклони глава към нея, едва забележимо.
Тя се хвърли към него с цялата сила, останала в разбитото й тяло. Дори и толкова обезсилена, тя беше по-бърза от всеки алеранец, по-силна от тревен лъв.
Остриетата им се срещнаха в един-единствен звънтящ тон. Мечът на кралицата се пръсна сред дъжд от сини и алени искри.
Той направи гладък, светкавичен разрез.
И войната с ворда приключи.
Глава 57
Вятърът се беше усилил толкова рязко, че рицарите Аери на Фиделиас започнаха да остават без работа. Условията бяха просто твърде сурови, за да могат вордските рицари да се задържат в небето, особено когато започна да вали смесица от студен дъжд и киша. Променливите условия още преди това бяха разкъсали магическата мъгла на канимите и Фиделиас, от наблюдателния си пост на покрива на плевнята, беше получил отлична представа за размера на атакуващата ги сила.
Не тридесет хиляди ворда ги атакуваха. По-скоро бяха повече от петдесет хиляди.
Никакъв обикновен ров не би могъл да даде реална надежда на легионите срещу сила, която ги превъзхожда толкова много. Да, ако се биеха с марати, ледени хора или дори с каними, можеше да има лъч надежда. Дисциплината на легионите при нищожни шансове беше не толкова професионална практика, колкото форма на заразна лудост, особено във ветерански части като Първи алерански. Можеха да бъдат убити до последния човек, но не и пречупени. Самият този факт беше достатъчен, за да подкопае решителността на всеки рационален враг.
Но вордите не бяха рационални.
Така че Първи алерански щеше да бъде избит до последния човек — и Фиделиас заедно с тях, ако се стигнеше дотам. Може би духът на Валиар Маркус говореше в него, но ако беше така, Фиделиас нямаше намерение да му отказва. Той нямаше да остави тези мъже.
Дъждът все повече се усилваше, докато накрая почти заприлича на някой от тайфуните, които понякога достигаха до южните брегове. Фиделиас наблюдаваше как хората му се бият мрачно срещу безнадеждно превъзхождащ ги враг и осъзна, че плаче мълчаливо с каменно лице. Валеше. Никой нямаше да забележи. Въпреки това силата на навика го накара да посегне към скромния си талант за водно призоваване — беше достатъчен, за да спре сълзите.
Той рязко вдигна глава и извика на най-близкия куриер:
— Доведете Първата лейди!
Наметалото и роклята на Исана бяха подгизнали, когато стигна до покрива на плевнята. Слава на небето. Това беше най-близкото нещо до къпане през последните седмици.
Земята продължаваше да вибрира и да се тресе на странни интервали. В нощта отекваха мощни звуци, зловещи и неземни, които надделяваха над крясъците и виковете, над барабаните и роговете на битката, над вятъра и плющенето на проливния дъжд. Те напомниха на Исана за призивите на левиатаните в открито море — само че много по-силни. В дъжда тя не виждаше на повече от стотина ярда и имаше чувството, че би трябвало да се радва на това.