Тя забърза през покрива с Арарис и Алдрик, които я следваха до мястото, където стояха Валиар Маркус и командния му щаб. Когато тя приближи, той я поздрави, посочи плиткия ров, който легионерите защитаваха, и каза кратко:
— Милейди, трябва да напълните този ров с вода.
Исана повдигна вежди.
— Разбирам — каза тя и се загледа замислено в рова.
Благодарение на дъжда на дъното му вече се образуваха локви. Тя затвори очи, докосна Рил в мислите си и изпрати фурията в земята около холта, където се прояви като едва забележима вълна в пороя. Не, просто нямаше да стане. Холтът се намираше на малък хълм, така че всякакви наводнения да го заобикалят. Да накара такъв обем вода да тече нагоре би било ужасно напрежение, вероятно извън нейните възможности.
Вместо това, в изблик на вдъхновение, тя изпрати Рил нагоре. Фурията се издигна в небето, прескачайки от една дъждовна капка в друга, а след това започна да се разгръща като огромен, невидим чадър над холта. Да, много по-добре. Тя разпространи присъствието на Рил колкото може по-широко и й прошепна тихо да започне да пренасочва падащия дъжд.
За известно време нищо не се случи. Тогава изведнъж, от нищото, се появи водопад, целият дъжд от няколко акра земя се насочи към едно място. Той се разля в рова, събори няколко богомолки и след секунди започна да го пълни.
Изтощените мъже го посрещнаха с радостни викове и приливът на надежда, бликнал от всички тях, премина през Исана като очистителен огън. Легионерите започнаха да натискат по-силно, станаха по-енергични, докато отблъскваха вордите обратно във водата, която ставаше все по-дълбока и по-дълбока с всяка изминала минута.
Добро начало. Но тя можеше повече. Веднага след като импровизираният ров беше запълнен, тя изпрати Рил в него и с още едно усилие на волята и леко въртеливо движение на ръката си водата започна да се върти. Не след дълго тя се превърна в ревящ поток, който обикаляше около холта, достатъчно силен, за да събори богомолка и да я изпрати по течението. Тя го ускори максимално, след което извади уморената Рил от потока. Исана прецени, че инерцията ще продължи още известно време, достатъчно, за да даде малко почивка на легионерите.
Ворд след ворд падаха във водата, за да се въртят безпомощно около холта, отново и отново. Имаше и допълнителна полза — течението бавно дълбаеше рова. Когато водата се успокоеше достатъчно, за да се опитат вордите да я прегазят, те щяха да установят, че укрепленията са станали още по-високи и по-непристъпни от преди.
Тя се обърна уморено към Първото копие и попита.
— Това достатъчно ли е?
Маркус стисна устни, докато наблюдаваше един нещастен ворд да минава за трети път около холта.
— О, да, милейди, напълно. Благодаря ви.
Исана кимна и каза:
— Мисля, че в крайна сметка ще го преодолеят, както понякога правят мравките. Или просто ще го напълнят с достатъчно тела, за да преминат.
— Най-вероятно — каза Маркус. — Но дори и така, това ни печели време, милейди. И…
В полумрака на дъжда се разнесе месингов звук на рог. След това още един, и още един, и още един. Миг по-късно земята се разтресе и от мрака изскочи конницата на канимите. Огромните таурги тъпчеха и газеха вордите, събрали се около холта. Пет хиляди канимски ездачи в сини доспехи въртяха брадвите си със смъртоносно умение и просто отрязаха част от вордската армия. Беше, помисли си Исана, странно, все едно гледаш отсичане на крайник от тялото. Кавалерията премина през вордите в клиновидна формация, отрязвайки част от врага. След това те се завъртяха към онези богомолки, които останаха изолирани от основното тяло, и ги смачкаха. Цялото действие отне не повече от две минути, след което таургите изчезнаха в сивата мъгла от дъжд и буря. След себе си оставиха цял акър мъртви и умиращи ворди.
Маркус тихо подсвирна и поклати глава.
— Да приема ли, че беше впечатляващо? — каза Исана. — Искам да кажа, извън очевидното.
— При такова време? Врани, да, милейди. Те унищожиха една десета от враговете с едно преминаване. Вече няма да имат предимството на изненадата — виждате ли там, отзад, където са най-задните ворди, как внимателно оглеждат на всички страни? — но ако вордите останат там, където са сега, ездачите с таургите ще ги стъпчат до смърт…
Внезапно настъпи тишина. Земята спря да се тресе. Единственият звук беше тропотът на дъждовните капки.
— … наведнъж — довърши Маркус със силен глас във внезапната тишина, преди също да замълчи.