— Това е. Огнените ни камъни свършиха, а дъждът пречи на майсторите да правят нови.
— Можем да ги задържим с гола стомана, ако нямат повече изненади в ръкава си — каза Ерен.
— Бих искал да мисля, че вордът е в преломната си точка точно както и ние — каза Бърнард. — Но опитът с тях досега не ме изпълва с увереност — той поклати глава. — Добре. Можем само това, което можем. Ще стоим, докато краката ни държат. Сър Ерен, чудя се дали бихте уведомили Върховна лейди Церес за смъртта на нейния лорд баща. Разкажете й какво точно се е случило.
Ерен въздъхна.
— Разбира се, милорд. По-добре да го чуе сега, отколкото от слухове след половин час.
Бърнард кимна и потърка челюстта си — след това замръзна и се загледа на запад.
В далечния край на долината буреносните облаци, криещи Гарадос, очевидно бяха полудели, бълвайки хиляди цветни светкавици като пръски в основата на водопад. Ерен спря и също загледа как далечната буря опустошава земята със светкавици. Беше сигурен, че си го въобразява, но за миг всичко изглеждаше като един огромен ветрогон, широк много мили, който разравя земята с нокти от живи мълнии.
Тогава всички ворди започнаха да крещят в един глас. Писъкът накара космите на врата на Ерен да настръхнат, но той пристъпи напред и се загледа надолу, стиснал перилата на балкона.
Кипящият, пулсиращ ритъм на вордската маса, чувството за стабилна организация и цел, което ги караше да изглеждат като различни органи на едно тяло, започна да се разпада. През следващите няколко минути Ерен наблюдаваше как атакуващите ворди се превръщат от решителна и дисциплинирана армия в тълпа от гладни, опасни хищници. Въпреки че натискът на огромната маса принуждаваше предните им редици да продължат атаката срещу стените на Гарисън, в задните редици картинката беше съвсем различна.
Ерен увеличи видимостта си с помощта на фуриите и видя как вордите по-назад започнаха да се обръщат един срещу друг, очевидно водени от отчаян глад, а онези, които бяха най-отзад, започнаха да се отдалечават. Щеше да отнеме много време, може би часове, преди натискът върху авангарда на ворда да отслабне достатъчно, за да им позволи да се оттеглят, но това щеше да се случи. Щеше да се случи!
— Какво виждаш? — попита загрижено граф Калдерон с уморен глас.
— Те се разпръскват — каза Ерен. Осъзна, че собственият му глас е изпълнен с емоции, които нито е очаквал, нито е одобрявал. — Обръщат се един срещу друг в тила. Те се разпръскват.
Нещо замъгли погледа му.
— Те са разединени. Те се разпръскват.
— Те го направиха — възкликна граф Калдерон. — Велики фурии, те го направиха. Те убиха кралицата!
Ерен не чу какво каза Калдерон след това. Месеци на ужас и отчаяние ги бяха довели до този момент. Той се озова седнал на каменния под на балкона, ридаещ и смеещ се едновременно. Никога не беше вярвал, никога не беше вярвал наистина, че вордът може да бъде победен. Не и след толкова много отстъпления и толкова много смъртоносни изненади.
Но тук, в долината Калдерон, най-накрая го бяха направили. Те бяха понесли най-тежките удари на врага и бяха оцелели. Империята беше оцеляла. Империята щеше да оцелее.
Щеше да оцелее благодарение на саможертвата на Церес и благодарение на доста непретенциозния гражданин зад гърба му, който сега беше коленичил до него, преметнал мускулестата си ръка през рамото му.
— Спокойно, синко. Ела с мен. Трябва да пийнеш. Дадох инструкции на легионите да продължат да въртят нови войски. Сега всичко, което трябва да направим, е да изчакаме това.
Ерен кимна няколко пъти.
— Едно питие — каза той дрезгаво. — На мен всъщност алкохола не ми понася добре — след което добави: — Но ако не пия за това, за какво друго мога да пия? Да вървим.
Епилог
В крайна сметка историята ще твърди, че появата на ворда е моментът на истината, най-доброто нещо, което се е случвало на Алера. Вордът ни накара да се надскочим, да се развием след векове на застой — и да погледнем отвъд себе си. Сигурно е, че благодарение на ворда ние се сдобихме с много нови врагове, в канимския смисъл на думата. Нека ги запазим и да се сдобием с още много.
Но историята е студен и далечен наблюдател. Тези от нас, които трябва да се изправят срещу днешния ден, имат далеч по-конкретни цели: трябва да излекуваме раните си, да скърбим за мъртвите и… да преживеем зимата. Враните да отнесат това, което мислят историците.