Историята сама ще се погрижи за себе си.
— Много е стегнато — оплака се Тави, дърпайки яката на туниката си. — И това е нелепо пресилено. Честно казано, хората гладуват, а тук се опитват да ме украсят със скъпоценни камъни и златен брокат.
— Никой не умира от глад — каза Макс. — Те просто се преструват.
Той носеше нова броня, белязана с черната врана на Първи алерански легион на червено-син фон, а униформата под нея, включително капитанското му наметало, бяха от червено кадифе.
— Врани, според мен това е чудесен начин да се отървеш от кроача. Да оставиш хората да го ядат, особено след като нямаме достатъчно храна.
— Умник. От него ми се повдига.
Макс изсумтя, плесна Тави по ръцете и започна да закопчава яката му.
— Тогава спри да го ядеш.
— Не мога да кажа на половината хора в Империята, че трябва да ядат восък от буболечки до следващата пролет, а самият аз да не го ям, Макс.
— Разбира се, че можеш. Ти си Първият лорд — Макс вдигна вежди. — Не трябва да мразиш всичко толкова много. Тази туника ти подхожда за церемонията, нали знаеш.
Тави изсумтя от неудобство.
— Може да имаш ужасно лош вкус, но очевидно е добра. Освен това сега не нося броня всеки ден.
— И това си личи — каза весело Макс. Той закопча яката с едно последно дръпване. След което внимателно погледна Тави.
— Защо лицето ти става лилаво?
Тави насочи леко усилие на волята към златните нишки в тъканта, за да се разтегнат малко. След като яката се разхлаби, той успя да издиша без усилие.
— Така. Е, как е сега?
— О, а — каза Макс, като го огледа внимателно. — Изглеждаш като… Първи лорд.
— Колко описателно. Благодаря ти.
— Винаги насреща, Калдерон — ухили се Макс.
— Макс — каза Тави. — Там… Чувал ли си се с Красус?
Усмивката на Макс избледня.
— Той… няма да дойде. Официално помага на баща си и майка си да овладеят ситуацията в Антилус. Но все още е разстроен за… Е, за всичко.
Тави кимна, намръщен.
— Радвам се, че Антилус си върна Доротея.
Макс изсумтя кисело. След това каза:
— Тя почти стана човек през последните няколко години. Мисля, че може да бъде полезна там.
— Разбира се, Красус е в добри ръце, особено щом става въпрос за лечение. Аз… бих искал да знаех какво да направя, за да го оправя.
— Спри да мислиш, че можеш да поправиш всичко — каза Макс направо. — Дай му време. Това може да помогне. Или не. Но ако настояваш, само ще влошиш нещата.
Тави кимна.
— Благодаря.
— Винаги съм щастлив да ти обясня очевидното, Калдерон. Сега моля за извинение. Нищо не прави едно момиче по-податливо на съблазняване от сватба. Имам планове. Ще се видим на церемонията.
— Верадис е тук, нали? — попита Тави. — Наистина ли мислиш, че тя ще промени мнението си за теб само заради празничната атмосфера?
Макс се ухили.
— Не мога да кажа, докато не опитам, нали? — той спря на вратата и каза по-сериозно. — Наблюдавам я откакто почина баща й. Да се уверя, че никой не й оказва натиск или нещо подобно. Може би щях да прошепна няколко думи в ухото на някои от гражданите на Церес, които, да го кажем така, не оценяват жертвата, която той направи.
Тави се усмихна на приятеля си и наклони глава към него, без да каже нищо. Още в Академията той беше слушал Макс да използва същите думи, когато описва как пребива собствениците на нечестни хазартни къщи.
— Изглеждаш страхотно, Калдерон — каза Макс.
— Благодаря.
Макс поздрави, придавайки на жеста повече формалност и грация от обикновено. После намигна и си тръгна.
Веднага след излизането му се почука на страничната врата на стаята, която беше най-голямата стая в най-големия частен дом в Рива. Предишният му собственик беше загинал в битката за прикриване отстъплението от града. На Тави му се струваше неправилно да живее в тази къща, но имаше нужда от стаята. Оказа се, че Първият лорд има невероятна нужда от персонал и антураж и всички те се нуждаят от място, където да работят и спят. Кулата в стил Рива се оказа повече от достатъчно просторна, въпреки че Тави се чувстваше донякъде в противоречие от пребиваването си на последния етаж. С неговото владеене на вятъра стълбите всъщност не бяха проблем — и той беше сигурен, че отчасти заради това гражданите на Рива живеят в кулите. Във всичко това имаше нотка на самодоволство.