Досега, помисли си той, нещата можеха да бъдат по-лоши.
На вратата се почука и в следващия момент тя се отвори.
— Сър? — чу се тихият глас на неговия камериер. — Готов ли сте?
— Доколкото мога да бъда, предполагам.
Тави стана и се погледна в огледалото. Косата му беше къса и току-що подстригана, брадата също. Туниката от златен брокат беше тежка и множеството скъпоценни камъни не я правеха по-лека. Но въпреки това не тежеше толкова, колкото бронята.
Фиделиас, все още с лицето на Валиар Маркус, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
— Сър — каза той. — Всички гости пристигнаха. Никой не се е опитал да изкорми никого. Днес.
Тави го погледна и се ухили.
— Е, никой не е очаквал изковаването на Алианса да бъде лесно.
— Определено — каза Фиделиас, оставяйки поднос, върху който, разбира се, имаше колекция от леки закуски.
Тави настояваше да ги избягва в продължение на седмици и за осъдения се беше превърнало в нещо като игра да доставя на Тави апетитни изкушения. Тави ги пренебрегваше. Почти винаги.
— Това, което разстрои повечето граждани, е как се справихте с отпускането на земя на канимите.
Тави сви рамене.
— Те са добре дошли в Парция, ако могат да я задържат за себе си. Този град е най-дълбоко в територията, държана от ворда. Това е нашето водещо морско пристанище и канимите са забравили за корабостроенето повече, отколкото нашите собствени корабостроители знаят — той сви рамене. — Освен това, ако не им бяхме дали място, където да живеят, те така или иначе сами щяха да го вземат — и тогава нямаше да са много приятелски настроени. Сигурен съм, че ще вземат Свободния алерански със себе си… а всички холтъри, които не искат са работят под управлението на канимите, са свободни да си потърсят друг холт при друг лорд.
— Върховен лорд Варг — изсумтя Фиделиас. — Знаете защо са наистина разстроени от това, нали?
— Защото някой без фурии е станал Върховен лорд — отвърна Тави. — Сърцето ми кърви за тези наивни глупаци.
После махна капака от подноса и видя, че е отрупан с малки месни пайове. Ухаеха просто божествено. Той хвърли убийствен поглед на Фиделиас.
— Запомнете думите ми. Не е далеч денят, когато всеки, който пожелае гражданство, ще може с упорита работа да го получи. Когато с ум ще се постига много повече, отколкото с която и да е фурия. И когато онези, които не могат да обуздаят страстта си към разрушение, ще бъдат смятани за странно напомняне на миналото, а не за господари на бъдещето — той енергично хлопна капака обратно върху храната. — Някой трябва да запише това. Могат да ме цитират по-късно, както правят с всички други Първи лордове.
— Вярвам, че ще предпочетат да спестят място за думите ви, когато ви влачат да ви заключат в кулата като луд — отвърна Фиделиас.
Тави се засмя кратко.
— Не, още не съм напълно луд. А как се развиват плановете за новата програма?
— Тайни планове за тайно обучение на тайни оперативни служители? Ако ви кажа, ще трябва да ви убия, сър.
Тави се ухили.
— Ще приема това за „всичко е наред“.
Фиделиас кимна.
— Ша е много полезен. Приятно ми е да работя с него. Въпреки че неговите идеи за методи на преподаване са много различни от моите — той се прокашля и попита: — Сър? Наистина ли възнамерявате да изчакате, преди да се биете с ворда в Кания? Сенатор Валериус…
Тави вдигна ръце в отбранителен жест.
— Уф. Писна ми да слушам името на този човек. Той иска веднага да поведа експедиция до Кания, за да намеря последната останала кралица, нали?
— Точно.
— По този начин той едновременно се отървава от мен и прави кампанията си за осуетяване на всичко, което се опитвам да изградя тук, доста по-лесна — той поклати глава. — Ако си върнем цялата Алера през следващите десет години, ще сме се справили много добре. И това е жизненоважно. В никакъв случай не можем да си позволим да оставим люпилните на ворди, разпръснати навсякъде около нас. И не ми харесват шансовете ни в Кания през следващите около тридесет години. Там те са безчет. Просто нямаме достатъчно хора, за да победим.