— Но признавате, че това трябва да бъде направено.
— Вероятно — отвърна Тави. — Рано или късно. Но в момента… канимските ворди все още са твърде полезни за нас.
Фиделиас се намръщи в недоумение.
— Сър?
— В момента имаме нещо, което светът никога досега не е виждал: работещ съюз между каними, марати, ледени и алеранци. Колко алеранци са били убити в битки с тях през последните век или три, а?
— Използвате ворда като сила, която да държи Алианса. Рисковано.
Тави разпери ръце.
— Факт е, че никой от нас не може сам да се изправи срещу ворда. Единственият начин да имаме шанс е да сме заедно. И единственият начин някога да спечелим в Кания е да живеем в мир сега и да изградим нещо, което може да го победи.
— Да изградим нещо. Нещо като тази универсална академия, за която говорихте?
— Това е един елемент, да — отговори Тави. — Нашите народи имат какво да научат един от друг. Академията е отлична възможност за това.
— Не виждам на какво можем да научим канимите или маратите, капитане. Едва ли можем да им дадем уроци по призоваване на фурии.
Тави потисна усмивката си.
— Е, никога не се знае кога някой от тях може да развие таланта си, нали така?
Фиделиас го изгледа за момент, след което въздъхна:
— Няма да обясните, нали?
— Това е свещено право на Първия лорд. Мога да бъда загадъчен, когато пожелая. Както сега.
Фиделиас се засмя кратко.
— Добре. Не мога да споря с този аргумент — лицето му стана сериозно. — Но… сър. Като се има предвид моята присъда… Мислех, че сте ме отписал.
— Наистина? — попита го Тави. — Бившият курсор Фиделиас е мъртъв. Името му е почернено и съсипано. Той предаде покоен Първи лорд в името на Върховни лорд и лейди, които също вече са мъртви. Всичко, което той е направил за който и да е от тях, е унищожено. Трудът на целия му живот е унищожен.
Мъжът, който носеше лицето на Валиар Маркус, наведе глава. В погледа му имаше горчивина.
— Осъдих на смърт бившия курсор Фиделиас — продължи тихо Тави. — Ще умрете, докато ми служите, действайки под друго име, име, което ще бъде покрито със заслужена чест и слава. Осъждам ви да отидете в гроба, знаейки как би било всичко, ако никога не се бяхте отклонил от службата на дядо ми. Осъждам ви да умрете, знаейки, че Първият лорд — който трябваше да ви разпъне преди шест месеца, вместо това ви дава доверие, власт и пари за разходи, които един измислен човек заслужава много повече от вас — той се наведе напред. — Имаш твърде много таланти, за да бъдеш пропилян. Нуждая се от теб. Ти си мой. Ще ми помогнеш да изградя Алианса.
Фиделиас изсумтя и попита много тихо:
— Откъде знаете, че няма да ви предам?
— Въпросът е — отвърна Тави, — откъде знаете, че аз няма да ви предам? — Фиделиас изглеждаше леко изненадан от тази логика. — Понякога съм арогантен, но не и глупак. Не си мислете, че не ви наблюдавам много внимателно. Просто съм готов да се примиря с параноята, която е необходима, за да се уверя, че ще извлека максимума от вас. Империята го изисква — той понижи глас. — Империята се нуждае от герои. Империята се нуждае от теб, Маркус. И няма да те оставя да се измъкнеш.
Другият мъж примигна веднъж и кимна.
— Врани — каза той тихо. — Само ако Секстус имаше вашата смелост.
— Смелост? Той не беше страхливец — каза Тави.
— Не физически, не — отвърна Маркус. — Но… смелостта да погледнеш истината и да признаеш пред себе си каква е тя. Смелостта да се стремиш към нещо, което е правилно, дори и да изглежда невъзможно. Той никога не е излизал от границите, определени за него от неговите бащи и предци. Никога дори не съм си представял, че нашето бъдеще може да бъде различно от миналото ни.
Тави се усмихна леко.
— Наистина. Той нямаше предимствата на моето прекрасно образование и възпитание.
Маркус изправи рамене и го погледна.
— Както и да е, аз съм ваш, капитане. Докато смъртта ме вземе.
— Това е вярно още от Елинарх — отвърна тихо Тави. — Моля, върнете се на партито долу и им кажете, че ще сляза след малко.
Маркус поздрави в легионерски стил, въпреки липсата на униформа, и тихо си тръгна.
Тави седна на стола и затвори очи за момент. Сега, когато този ден настъпи, цялата тази сватбена церемония изглеждаше много по-… непоклатима от преди. Той бавно си пое дъх.