Кайтай кимна.
— И после какво?
— Какво имаш предвид? И после сме женени.
Тя спря и го погледна.
— Ти… ти си съвсем сериозен, нали?
Тави примигна и се опита да не звучи толкова объркано, колкото се чувстваше.
— Това е… брачна церемония. Искам да кажа… че няма бой с мечове, палежи или скално катерене, но какво очакваше?
Кайтай издиша търпеливо, успокои се и продължи напред.
Те влязоха в амфитеатъра и докато го правеха, видяха четиридесет хиляди граждани и свободни хора, каними и марати, и дори един леден, който носеше охлаждащ камък около рошавия си врат като амулет. Под стържещите и отсечени звуци на марша на Първия лорд, напразно опитващ се да звучи като музика, те бавно се придвижиха към центъра на амфитеатъра. На половината път амфитеатърът избухна в аплодисменти.
— И двамата ще подпишем договор — прошепна Кайтай през зъби. Никой в тълпата нямаше да види нищо друго освен усмивката й. — Ще драскаме по хартия.
— Да — отвърна Тави по същия начин.
Тя вдигна поглед към него, топлите й зелени очи искряха весело, когато ги завъртя, и каза, сякаш изричаше проклятие:
— Алеранци.