— Ваше височество…
— Не мога да ви кажа, Магнус — каза Тави със спокоен, тих глас. — Абсолютно съм сигурен, че дядо ми никога не ви е разкривал всичките си източници.
За момент Магнус замислено погледна Тави. После сведе глава и каза:
— Както пожелаете, ваше височество.
— Благодаря ви — отговори Тави. — Сега. Вече от няколко седмици гледате Маркус много странно. Искам да знам защо.
Магнус поклати глава. След кратка пауза каза:
— Не съм сигурен, че му вярвам.
Тави се намръщи.
— Врани, Магнус. На Валиар Маркус? Защо?
— Той… — Магнус въздъхна. — Не мога да кажа нищо определено. От няколко седмици се мъча да изровя нещо. Просто… нещо не се връзва.
Тави се подсмихна.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се, че не — рефлекторно отговори Магнус. — Аз не съм сигурен в нищо.
Тави кимна.
— Но въпреки това не можете да го зачеркнете.
— Усещам го в червата си — каза Магнус. — Знам го. Просто не мога да формулирам защо го знам.
Той вдигна ръка и отметна бялата си коса от очите.
— Може би просто остарявам, мисля — внезапно той се втренчи в Тави. — Откога разбрахте за Секстус?
— Няколко дни след бягството ни от Кания — тихо отговори Тави.
— И не казахте нищо.
Тави сви рамене.
— Това нямаше да промени нищо, освен да изплаши всички и да ни накара да изглеждаме по-уязвими пред канимите — той поклати глава. — Всички, които седят на бавни кораби и няма какво да правят. При това бавно пътуване и нямане какво да се прави, всички само щяха да се тормозят с лоши мисли и до седмица палубите ни щяха да бъдат в кръв. А сега, докато се разпространят слуховете, ние ще сме в разгара на военните действия. Всеки ще има работа, която да го ангажира.
Магнус въздъхна.
— Да. Предполагам, че е било необходимо да се премълчи — той поклати глава и за миг очите му блеснаха слабо. — Но моля ви, ваше височество, не го правете свой навик. Сърцето ми вече трудно се справя с подобни новини.
— Ще направя каквото мога — каза Тави. Той кимна на Магнус и се върна на масата. — О, да, маестро.
— Хм?
Тави вдигна поглед и уморено се отпусна на стола си.
— Валиар Маркус ми спаси живота. И аз — неговия. Не мога да си представя той някога да тръгне срещу легиона. Или срещу мен.
Магнус замълча за момент. После тихо каза:
— Винаги така мислят за предателите, момче. Затова ги мразим толкова много.
Старецът напусна каютата.
Атис Акватайн, човекът, който през по-голямата част от живота си се стремеше да вземе короната на Алера, сега несъмнено беше само на косъм да я грабне по безспорен начин. Може ли да има още един кинжал, който да дебне в очакване на подходящия момент за удар?
Тави затвори очи. Почувства се уязвим. А после и уплашен.
След това рязко се изправи, прекоси стаята и започна да облича бронята, взета от легионер, умрял от раните си след евакуацията, и която замести изгубената от Тави в пристанището на Молвар.
Познатата тежест на алеранската лорика, студена и твърда, падна с обичайната си тежест на раменете му. Той закачи меча на бедрото и усети безпристрастната сила на стоманата, която тихо пее по дължината на острието.
Имаше още много работа за вършене.
Най-добре беше да мисли за това.
Глава 3
— Дръж гърба си изправен — призова Амара. — Притисни още малко петите.
— Защо? — извика момичето на понито. Тя препускаше в тренировъчния манеж, който войниците от малкия кавалерийски отряд на Гарисън бяха направили. На практика той представляваше изкоп в меката земя, дълбок четири фута, широк около сто ярда и двойно по-дълъг.
— Това ще ти помогне да пазиш равновесие — извика Амара от ръба на изкопа.
— Аз нямам проблем с равновесието! — настоя момичето.
— За момента е така — каза Амара. — Но ако Аякс направи нещо, което не очакваш, може и да имаш.
Осемгодишното момиче имаше черна къдрава коса и тъмнокафяви очи.
Тя вдигна глава и изсумтя — жест, който изключително много напомняше на Калар Бренсис-младши. Амара сложи ръце на корема си и леко потръпна.
— Опитай се да използваш повече краката, Маша — извика тя. — Дръж главата си изправена. Представи си, че отгоре имаш чаша с вода и не искаш да я разлееш.