Маркус спря, за да се вгледа в долината долу. Кървави врани, колко много каними имаше там. И всички бяха воини. Варг не искаше да рискува да свали своите цивилни от корабите, докато не бъдат издигнати основните укрепления. Маркус едва ли би могъл да го вини за това. Ако той самият трябваше да отиде в Кания с последните оцелели от цяла Алера, също нямаше да ги остави на открито място само на пет мили от най-войнствения град на континента.
От върха на хълма Маркус можеше да види на север Антил — пръстени от масивен сиво-бял камък, струпани един върху друг, стоящи на свой ред върху останките на древна планина. На следобедната светлина камъкът блестеше в синьо, отразявайки цветовете на небето и студеното море. Който и да бе оставил Антилус Рокус начело на родния си град, най-вероятно един от най-надеждните му верни другари от старата школа, в този момент той почти със сигурност беше ни жив, ни умрял от страх.
Маркус отдели малко време да оцени местоположението на канимския лагер. Всяка войска, излизаща от града, щеше да е принудена да премине през един от алеранските лагери, преди да стигне до воините-вълци. Не само това — разположен в долината по този начин, лагерът на канимите не можеше да се види от градските стени. Разбира се, малък отряд рицари Аери беше прелетял над тях по време на слизането им на брега, но не им обърна особено внимание, комендантът на Антил успяваше да запази спокойствие и да не допуска паника сред цивилното население, докато всичко не бъде изяснено.
В допълнение — ако се приеме, че тези глупаци успеят да обезпечат подобаващо защитата на хълмовете — на този терен двата алерански легиона имаха далеч по-голямо предимство от това на канимите. Атака на алерански легион, разположен на укрепени позиции, беше игра, която можеше да бъде спечелена само с цената на огромни загуби. От своя страна, поради очевидното числено превъзходство на канимите, нападението на алеранци срещу тях би било също толкова глупава идея. И накрая, като лагеруваха на юг от града, двата легиона и канимите се бяха поставили точно между Антил и идващия ворд. Колкото и твърдоглав да е командващият града, той не можеше да не оцени този дребен факт.
Много неща можеха да се объркат, но моментът за слизане на брега и взаимното разположение на различните войски си напаснаха толкова гладко, че изглеждаше сякаш съдбата им се усмихва.
Нещо не можеше да бъде по-малко вярно, разбира се. Всичко беше планирано и обмислено. Но от друга страна, Маркус не очакваше нищо по-малко от своя капитан. Октавиан имаше нещо, което дядо му нямаше. Секстус беше велик майстор на политическите машинации, но никога не беше водил легиони на бойното поле, никога не беше стоял и не се беше бил заедно с тях, не беше рискувал заедно с тях и не беше печелил място в сърцата на обикновените легионери. Секстус беше внушавал лоялност, дори уважение, на своите подчинени. Но той никога не е бил техният капитан.
Октавиан беше. Мъжете от Първи алерански бяха готови да умрат за него.
Маркус продължи да обикаля около лагера, бълвайки ругатни и проклятия, като забелязваше всеки недостатък и отвръщаше с гробно мълчание на добре свършената работа.
Точно това очакваха хората от него. Слуховете за случилото се и състоянието на нещата в Алера мигновено се бяха разпространили сред войските и хората бяха изнервени. Ругатните и проклятията на старото масивно Първо копие и другите центуриони бяха фундамент, неизменна съставка на живота, независимо дали легионът почиваше или се изправяше срещу врага. Това даваше на хората повече сигурност, отколкото каквито и да са думи за ободряване или успокоение.
Но дори коравите опитни центуриони хвърляха на Маркус изпитателни погледи, сякаш се опитваха да прочетат мислите му за тежкото им положение. Маркус отвръщаше на погледите единствено с енергични поздрави, оставяйки ги да видят как Първото копие крачи по обичайния си начин.
С настъпването на вечерта Маркус спря в най-южната точка на защитата и се загледа в сгъстяващия се мрак. Според Октавиан основните вордски сили настъпваха бавно и все още бяха на около четиридесет мили от Антил. Но след толкова много години на бойното поле Маркус знаеше, че никога не можеш да бъдеш сигурен къде е врагът, докато не е достатъчно близо, за да го докоснеш с острие.
Беше осъзнал, че донякъде предпочита живота си като Валиар Маркус, отколкото този на курсор. Един войник може да не знае къде е врагът му, но почти винаги знае кой е врагът.