— Потънал си в размисли? — раздаде се тих глас зад него.
Първото копие се обърна и намери маестро Магнус да стои на по-малко от крачка зад него. Беше се приближил абсолютно безшумно на разстояние за смъртоносен удар. Ако Магнус имаше желание, можеше да го посече с гладиуса, който носеше на кръста си, или дори само с нож. Като се има предвид бронята на Маркус, първият избор на цел би бил тила му — тласък надолу, под правилния ъгъл, би могъл да прекъсне гръбначния стълб, след това да среже един от големите кръвоносни съдове на шията и едновременно с това — и трахеята. Правилно направено, това щеше да доведе до абсолютно безшумно убиване дори на силно бронирана цел.
Спомените на Маркус го върнаха в академията, където той практикуваше това движение отново, отново и отново, докато движенията не се набият в мускулната памет на ръцете, раменете и гърба. Това беше една от стандартните техники, преподавани на курсорите.
А Маркус току-що я беше използвал на практика.
Това беше един вид игра между курсорите — въпреки че самият Маркус никога не беше участвал — начин да кажеш на другия курсор, че можеш да го убиеш, ако искаш. Позата на Магнус, спокойна и небрежна за случаен наблюдател, беше съсредоточена и готова за действие — с едва доловимо предизвикателство. Всеки, който се е обучавал в Академията, би я разпознал.
Така. По-старият курсор подозираше нещо.
Първото копие изсумтя, сякаш нищо не е забелязал. Бяха на около четиридесет ярда от най-близката група работещи легионери, така че беше достатъчно малко да понижи гласа си, за да не го чуе никой.
— Размишлявам колко ли време ще отнеме на ворда да стигне дотук.
Магнус го гледаше безмълвно цяла минута, без да променя позата си, след което застана до Първото копие.
Маркус забеляза лекото изпъкване на дръжката на ножа, скрит в ръкава на стария курсор. Магнус, разбира се, беше вече стар и дните на победите му в дуели отдавна бяха отминали. Но ако започнеше да действа, възрастта нямаше да го направи по-малко опасен противник. Тъй като умът на курсора, все още остър като бръснач, представляваше далеч по-реална заплаха за врага, отколкото неговите мускули, оръжия или фурии.
— Всички смятат, че ни остава доста време — каза Магнус. — Антиланците не очакват първите му атаки по-рано от две седмици или дори повече.
Маркус насмешливо кимна.
— Сигурно. Явно току-що са ни информирали за това.
Ъгълчето на устата на стария курсор потрепна в лека усмивка.
— Или вордът ще ги атакува, или самите те ще нападнат нас. Но по-скоро няма да влязат в битка, ако могат да я избегнат — той също гледаше на юг, към антиланците, макар Маркус да знаеше, че сълзящите му очи са късогледи. След това добави:
— Октавиан иска да говори с теб.
Маркус кимна. После хвърли поглед към събеседника си и каза:
— Ти постоянно ме следиш, Магнус. Какво не е наред? Откраднал съм ти любимите обувки или нещо от този род?
Магнус сви рамене.
— Никой не знае къде си бил от момента на пенсионирането ти от Антиланските легиони до връщането ти на служба в Първи алерански.
Първото копие усети как в стомаха му пламва огън. Киселината едва не го накара да се оригне. Той се прикри зад груб смях.
— И заради тази глупост се изнервяш? Един стар войник се връща към живота в холта. Нищо чудно, че се опитва да не се откроява, Магнус.
— Има смисъл — призна Магнус, — но малко от старите войници попадат в Дома на доблестта. Когато отплавахме, имаше само петима в цялата страна. В момента всеки от тях е гражданин. Трима собственици на холт и един граф. Никой от тях не се е върнал към живота на обикновен човек.
— Аз се върнах — с лекота каза Първото копие. — Нищо сложно.
— Много ветерани помогнаха за основаването на Първи алерански — със спокоен глас продължи курсорът. — Голяма част бяха от антиланските легиони. Всички си спомниха за теб, поне по репутация. Но никой от тях не е чул нищо за това какво се е случило с теб след пенсионирането ти — той сви рамене. — Това е необичайно.
Маркус избухна в лаещ смях.
— Пил си прекалено много масло от черен дроб на левиатан — той добави сериозност към гласа си. — Вече си имаме достатъчно врагове, без да търсим и там, където ги няма.
Старият курсор гледаше Маркус със спокойни, сълзящи очи.
— Да — каза той учтиво. — Където ги няма.
Маркус усети как гърлото му се свива. Той знаеше. Знаеше нещо. Или мислеше, че знае.