Положението беше идеално. Последният ворд беше сериозно ранен. Най-близките легионери вече изтегляха оръжията си и се втурваха напред, но никога нямаше да пристигнат навреме, за да спасят Магнус. Самият Фиделиас беше тежко ранен. Шокът му пречеше да го почувства, но той знаеше, че дори с помощта на лечител щеше да е на крака чак след няколко дни.
Магнус знаеше.
Никой не можеше да го обвини, че е убил само два и половина от три ворда. Фиделиас щеше да остане скрит. Позицията на Валиар Маркус щеше да бъде сигурна. И за да го постигне, всичко, което трябваше да направи Фиделиас, беше… да не прави нищо.
Нищо, освен да остави един ворд — врагът на всяко живо същество в Карна, да разкъса довереника на законния Първи лорд на Алера на малки потръпващи парчета месо.
Изведнъж го заля ярост. Ярост от лицемерието и егоистичната амбиция, отровили сърцето на Алера след смъртта на Гай Септимус. Ярост от упоритата гордост на Секстус, гордост, която го бе накарала да превърне Империята в кипящ котел от предателства и интриги. Ярост от всичко, което е бил принуден да прави в името на клетвата си към короната, а след това и за предполагаемото добро на цяла Алера, когато изглеждаше съвсем ясно, че човекът, на когото се е клел във вярност, е забравил своя собствен дълг към Империята. Неща, които преди много години биха ужасили момчето от Академията, ако той знаеше своето бъдеще.
На това трябваше да бъде сложен край.
Да приключи тук, пред лицето на най-голямата възможна заплаха.
Валиар Маркус яростно изръмжа и се хвърли на гърба на ворда. Бързо пъхна бронираната си предмишница между челюстите на ворда и почувства огромния натиск на зъбите му, когато те стиснаха. Той игнорира болката и с всички сили дръпна главата на ворда назад, като човек, който се опитва да изтръгне корен от земята.
Вордът яростно изсъска. Беше прекалено гъвкав, за да позволи на Маркус да му счупи врата. Но докато се напрягаше и дърпаше още по-силно, Валиар Маркус видя, че люспите на създанието се разделят, оголвайки нежната плът на врата му за удар, нанесен под правилния ъгъл.
Маестро Магнус също го видя.
Извади ножа от ръкава си с едно леко движение на ръката, плавно и бързо като опитен фокусник. Ножът беше малък, но остър и смъртоносно тънък.
Курсорът го заби до дръжката във врата на ворда и с рязко движение отвори гърлото му. Вордът се изви, мускулите му се напрегнаха във внезапна агония и челюстите му внезапно загубиха сила.
Тогава се появиха легионерите с извадени мечове и след миг всичко свърши.
Маркус се отпусна по гръб на земята. Един от легионерите се втурна да вдигне тревога и да потърси лечител. Останалите се наредиха в редица, поставяйки бронираните си тела между настъпващия мрак и двамата ранени мъже зад тях.
Маркус задъхано обърна глава да погледне Магнус.
Старият курсор просто го зяпаше, воднистите му очи бяха празни от шока, лицето и сивата му брада бяха изцапани с вордска кръв. Той се втренчи в Маркус и измърмори нещо несвързано.
— Трябва да поговорим — изръмжа Маркус. Гласът му звучеше грубо и слабо. — Ставаш малко параноичен, старче. Подскачаш от всяка сянка. Имаш нужда от почивка.
Магнус го погледна. После се обърна и погледна трите мъртви ворда на земята до тях. Единият от тях, вторият, все още потръпваше, опашката му мърдаше неконтролируемо в ниския храсталак.
Магнус се засмя дрезгаво.
Маркус се присъедини към него.
Когато лечителите се появиха заедно с подкрепленията, те погледнаха двамата ранени старци, сякаш са полудели.
Това само ги накара да се засмеят още по-силно.
Глава 5
Пред командната палатка се разнесе тропот на ботуши на бягащ мъж, след което Антилар Максимус изкрещя паролата на стоящите отпред стражи, сякаш възнамерява да ги разпръсне със силата на гласа си. Тави веднага вдигна поглед от докладите, вдигна ръка и маестро Магнус млъкна. Старият курсор грабна свободните страници от масата, като последните няколко листа затисна с една ръка. Миг по-късно Максимус отметна входа на палатката, пускайки вътре силен вятър, носещ аромат на пролетен дъжд.
Тави вътрешно се усмихна на прозорливостта на Магнус. Нито един лист не се разхвърча. Старият курсор беше ранен едва преди два дни, но си позволи само една нощ почивка, след като трибун Фос го освободи, и въпреки получените травми, които очевидно напомняха за себе си, се беше върнал в командната палатка още на следващата сутрин.