— Не — призна Тави, — не се нуждае.
— Вордът е подреден. Логичен. Вероятно тя има конкретна цел с всичко това.
— Има — Тави усети как устните му се свиват в една линия. — Това е атака.
Изведнъж образът се раздвижи и събралата се тълпа утихна.
Вордската кралица вдигна ръка за поздрав. В жеста имаше нещо неестествено, което го караше да изглежда церемониален, сякаш тя съзнателно принуждава движенията на ставите си да се придържат към ограничения, с които не е свикнала.
— Алеранци — каза тя и гласът й прозвуча достатъчно силен, за да се чуе на стотици ярда във всяка посока. Канимите, които бяха най-близо до водоема, притиснаха уши към черепите си и избухнаха в хор от ръмжене в отговор на звуковата експлозия.
— Аз съм вордът. Взех сърцето на вашите земи. Обсадих вашите силни места. Убих вашия Първи лорд. Не можете да ме унищожите. Не можете да ми устоите.
Настъпи тишина, продължила няколко сърдечни удара. Вордската кралица остави думите да бъдат осмислени.
— Вордът е вечен. Вордът е навсякъде. Сред звездите, между световете, ние побеждаваме. Ние растем. Не можем да бъдем победени. Можете да ни се противопоставите за известно време, но след десет, сто, хиляда години ще се върнем по-силни и по-мъдри от преди. Това е неизбежно. Вашият вид е обречен.
Отново тишина. Тави огледа тълпата. Всички бяха фиксирали с поглед вордската кралица. Алеранците изглеждаха бледи или обезсърчени, или просто бяха погълнати от речта. Езикът на тялото на канимите беше по-труден за разчитане, но дори воините-вълци изглеждаха депресирани. Това беше лицето на създанието, което беше унищожило цялата им цивилизация — милиони и милиони каними, цели нации, най-малката от които беше почти двойно по-голяма от самата Алера.
Но независимо от индивидуалната реакция, всеки от присъстващите гледаше.
И слушаше.
— Не изпитвам персонална омраза или гняв. Нямам желание да причинявам болка или страдание на който и да е от вас. Правя това, което трябва да направя, за да защитя своите деца и да им осигуря възможност да пораснат. Този свят е тяхното наследство. Ще го имат.
Изображението се раздвижи и вдигна тънките си, бледи ръце. Бавно свали качулката, за да разкрие екзотично красивото лице на млада жена, много приличаща на Кайтай. Имаше същите високи скули, същата дълга, права бяла коса, същите остри черти на лицето, омекотени от пълни устни, и широки, скосени очи. Но очите на Кайтай бяха яркозелени, докато тези на вордската кралица бяха черни, фасетъчни като на насекомо, светлината се отразяваше в тях в хипнотизиращи, извънземни цветове.
— Но аз съм готова да ви дам шанс, алеранци. Няма нужда от война между нашите народи. Ще взема вашите градове. Но тези, които имат достатъчно мъдрост да се преклонят пред хода на историята, ще отведа в безопасни места, в които ще им бъде позволено да останат, да запазят семействата си и да живеят в съответствие с начина си на живот напълно независимо, с едно-единствено условие: нямат право да имат деца… Това е в моята власт.
— Войната може да приключи. Битките могат да приключат. Смъртта, гладът и страданието могат да приключат. Ще ви дам долината Амарант. И докато сте там, вие сте под моя защита. Никаква външна заплаха няма да ви навреди. Цялата мощ на ворда ще ви защити. Моята сила ще ви позволи да живеете дълъг живот, без каквито и да са епидемии и чуми, познати на вашия вид.
— Моля ви да проявите благоразумие, алеранци. Предлагам ви мир. Предлагам ви живот. Предлагам ви безопасност. Нека раздорът между нас приключи. Вашите лидери не ви защитиха. Легионите ви са разбити. Милиони животи бяха пропилени напразно. Нека това да приключи.
— Правя ви това предложение. Всеки алеранец, който иска да мине под моя защита, трябва да направи следното: да дойде невъоръжен до която и да е част на света, която е под моя защита. Да носи зелена лента на ръката си. Това ще бъде знак за моите деца, че вие сте се подчинили на естествения ход на живота. Ще бъдете нахранени, ще получите помощ и ще бъдете транспортирани до безопасно, свободно и мирно място.
Нищо не нарушаваше тишината.
Кървави врани, помисли си Тави. Това е гениално.
— Ако не захвърлите неразумното си желание да продължите конфликта, няма да ми оставите друг избор.
Тя вдигна ръце и наметна качулката, покривайки отново своята чужда красота. Гласът й спадна до тих, спокоен, безизразен шепот.