— Аз ще дойда за вас.
Тави едва се спря да не потръпне. Макс не си направи труда да опита.
— Кажете на съседите си. Кажете на приятелите си. Кажете на всеки, който не е тук и не е видял, че вордът ви предлага мир и защита.
Настъпи тишина. Никой не помръдна.
Макс прошепна много тихо:
— Мир и защита. Мислиш ли, че е сериозна?
— Без деца — прошепна в отговор Тави. — Удушаването убива по-бавно от чист смъртоносен удар, но го прави също толкова добре.
— И дори не усещаш, че си отиваш — отвърна Макс.
— Сега поне знам защо — каза Тави.
— Какво „защо“?
— Вордската кралица поддържа холт с пленени алеранци, недалеч от Алера Империя. Като животни в менажерия. Това е експеримент, за да види дали може да сработи.
Макс примигна срещу него.
— Това пък откъде го знаеш?
— Тайна на короната.
Макс направи гримаса.
— Ако всички са чули това, в цяла Алера… Тави, нали знаеш, че ще има хора, които се страхуват достатъчно, за да направят каквото и да е било?
— Знам.
— Ако загубим дори част от хората поради дезертьорство или предаване, това може да ни убие. Ние сме на ръба.
— Точно затова го прави тя. Казах, че това е атака, Макс.
Варг погледна Тави с присвити очи и с уши — насочени напред. Канимът беше достатъчно близо, за да чуе дори приглушените им гласове.
— Какво ще направим по въпроса? — попита Макс. — Врани, виж ги.
Всички, и каними, и алеранци, се взираха в образа на вордската кралица. Страхът и несигурността им изпълваха въздуха като плътен дим.
— Тавар — изръмжа внезапно Варг, — шлемът ти.
Тави хвърли поглед към канима, след това свали шлема си и го подаде на Варг.
Канимският Майстор на войната скочи на ниската каменна стена на басейна с шлема в ръка. Той нагази в плитката вода и спря пред образа на вордската кралица.
След това замахна в хоризонтална дъга и загреба водата, оформяща главата с качулката, обезглавявайки водното изображение.
После отметна глава назад и изпи шлема на един дъх.
Варг се изправи в целия си деветфутов ръст, преди да изреве, басовият му глас беше предизвикателство към самата водна магия.
— ОЩЕ СЪМ ЖАДЕН!
Мечът му изсвистя, напускайки ножницата, той го вдигна високо над главата си и се обърна с лице към канимските воини.
— КОЙ ЩЕ ПИЕ С МЕН?
Хиляди очи се фокусираха върху Майстора на войната. Тишината се превърна в нещо крехко и чупливо, нещо, което беше на ръба на счупването, променящо се. Страх, гняв и отчаяние се вдигнаха във въздуха като обърканите, променящи се ветрове, предшестващи буря, или водовъртеж, който може да завлече плувец във всяка посока, когато настъпи прилив.
Тави скочи от коня и тръгна напред, за да застане до Варг. Обкованите му ботуши изчаткаха по камъка на стената и пръскаха, докато се движеше през водата. Той взе шлема от лапите на Варг, прокара го през водното сърце на образа на вордската кралица и отпи голяма глътка.
Стомана изстърга в стомана, когато десет хиляди меча напуснаха ножниците си. Внезапният, яростен рев на канимите разтърси въздуха с такава сила, че водата във водоемите затанцува и заподскача сякаш под бурна дъждовна буря.
Водният образ не успя да запази своята цялост под въздействието на такава разрушителна сила и се свлече обратно, победен от разярения вой на каними и алеранци.
Тави се присъедини към тях, изкрещя в безмълвен гняв, извади меча си и го вдигна високо.
Бурята на канимското одобрение се удвои, карайки плочките на лориката на Тави да вибрират и потропват една в друга, и се оформи в гръмотевично скандиране „ВАРГ! ТАВАР! ВАРГ! ТАВАР!“
Тави размени канимски поздрав с Варг, след което се обърна и върна при коня си. Метна се на нервно танцуващото животно и махна на Макс и втория страж. Докато яздеха през лагера на канимите, все още виещата името му тълпа се разделяше пред тях в бронирано море от мечове, зъби и ярост.
Тави подкара коня си в галоп и се насочи обратно към лагера на Първи алерански.
— Какво ще правим? — извика Макс, докато препускаха.
— Каквото правим винаги, когато врагът ни атакува — каза Тави. Той оголи зъби във вълча усмивка. — Ще отвърнем на удара.
Глава 6
Инвидия влезе в огромната куполна структура, където вордската кралица вечеряше, и, както винаги, потръпна. Стените бяха от слабо светещ зелен кроач. Навсякъде по него имаше вдлъбнатини и издутини, оформени в абстрактни форми, красиви и отблъскващи едновременно. Таванът беше на петдесет фута над главата и Инвидия можеше да използва огромното пространство под него, за да преподава летене.