Инвидия неволно се усмихна.
— Може би трябва да поправим мебелите и да ги сложим по местата им.
Вордската кралица отново отпусна глава.
— Нищо не разбирам от това.
— Когато майка ми почина, баща ми веднага ме изпрати да уча при всички най-добри занаятчии в града. Мисля, че основно, за да се отърве от мен — тя се изправи и започна да оглежда счупената маса и разпръснатите отломки. — Елате. Това е по-трудно за научаване, отколкото летенето или призоваването на огън. Ще ви покажа.
Едва бяха успели да седнат на възстановената маса, когато подсвирващите, пронизващи писъци на восъчните паяци изпълниха въздуха със сигнал за тревога.
Кралицата веднага се изправи с широко отворени очи. За миг замръзна напълно неподвижна, след което изсъска:
— Натрапници. Много. Приближават.
Инвидия я последва навън в лунната нощ, върху слабо светещия кроач, който се разстилаше върху всичко около огромния кошер. Кралицата тръгна надолу, крачейки бързо и спокойно, а тревожните трели продължаваха да се чуват навсякъде.
Тогава Инвидия чу гневни, високо жужащи звуци, каквито не беше чувала досега. Тя почувства как съществото на гърдите й неспокойно реагира — многобройните му крайници се размърдаха и й изпратиха болка, която така се разля по тялото й като огън, че направо й секна дъха. Тя положи усилия, за да продължи да се движи в сянката на кралицата, без да се препъва, но накрая трябваше да сложи ръка на ножа и да използва фурията на метала, за да заглуши болката.
Стигнаха до широк воден басейн, който се беше образувал в центъра на плитката долина. Беше не повече от педя дълбок и около двайсет широк. Плитката вода беше пълна с ларви на вземащи.
В центъра на басейна стоеше мъж.
Беше висок — поне половин глава над шест фута, и носеше безупречно блестяща броня на легионер. Косата му беше тъмна, подстригана късо като на войник, както и брадата му, а очите му бяха яркозелени. По лицето му се виждаха фини белези и върху него те приличаха толкова на военни награди, колкото и червеното наметало, прикрепено към бронята му със синьо-червен орел — отличителните знаци на Дом Гай.
Инвидия усети как рязко си поема дъх.
— Кой е той? — попита кралицата.
— Изглежда… изглежда… — като Септимус. С изключение на очите, мъжът в центъра на басейна беше почти точно копие на някогашния й годеник. Но това не можеше да бъде той. — Октавиан — каза тя накрая, като почти изръмжа думата. — Това трябва да е Гай Октавиан.
Ноктите на вордската кралица издадоха тих, болезнено скърцащ звук, докато се удължаваха.
Водното изображение беше пълноцветно, което показваше отлично владеене на водните фурии. Така. Значи в крайна сметка паленцето се беше превърнало във вълк.
Странните бръмчащи звуци продължиха и Инвидия видя как нещо нарушава водното изображение — малки пръски вода излитаха нагоре, сякаш момче хвърля камъни във водата. Инвидия призова въздушна фурия, за да забави движението на обектите и да се съсредоточи по-внимателно върху тях. При по-старателно разглеждане те приличаха на стършели. Разбира се, не бяха, но изглеждаха също толкова безобразно бързи и определено заплашителни. Телата им бяха по-дълги, имаха два комплекта крила и летяха по-бързо от стършел в идеално прави линии. Докато гледаше, един от псевдо-стършелите атакува водното изображение, като изви корема си напред и разкри блестящо, назъбено жило от вордски хитин, дълго колкото показалеца на Инвидия. Той удари със сила водното изображение и като се преобърна, падна зашеметен във водата от другата страна.
Инвидия потръпна. Имаше десетки, ако не и стотици неща, които се надигаха от кроача.
— Стига — каза кралицата, вдигна ръка и нападенията внезапно спряха.
Жуженето заглъхна, както и пронизителните писъци на восъчните паяци, и настъпи тишина. Повърхността на басейна се накъдри, когато хиляди ларви на вземащи започнаха да разкъсват телата на вцепенените стършели.
Кралицата се взираше в образа мълчаливо. Минаха минути.
— Той ни копира — изсъска кралицата.
— Разбрал е защо избрахме да се появим по този начин — отговори Инвидия.
Тя погледна надолу по протежение на долината, за да увеличи образа на следващия басейн с ларви. И там стоеше образ на Октавиан.
— Той възнамерява да изпрати съобщение до цяла Алера, точно като нас.