Инвидия не каза нищо, просто се опита да запази спокойствие. Никога не бе виждала вордската кралица толкова ядосана. Дори когато тя изкорми собственото си дете. Дори когато Гай Секстус практически унищожи армията й в Алера Империя. Никога.
Инвидия беше наясно, че тя е едно от най-опасните същества в цяла Карна. Освен това знаеше, че вордската кралица ще я разкъса, без дори да мигне. Тя се фокусира върху това да бъде тиха, спокойна и да стане част от фона.
Операцията беше безупречна. Октавиан не само беше оставил образа си да стои там, за да даде време на алеранците да се съберат — той го беше използвал, за да задейства защитите около малкия холт и така да ги разкрие на нападателите. Веднъж предупредени за вордските стършели, хората му очевидно бяха успели да ги преодолеят.
Тя беше усетила началото на спасителна операция. Онзи прилив на надежда от другата страна на хълма. Но беше решила, че е резултат от речта му и всъщност положи усилия да го блокира.
Инвидия сметна, че ще е най-добре да не споменава този факт пред разярената кралица. Никога.
— Той е взел кучетата — изръмжа кралицата. — Взел е котките, взел е добитъка. Не ми е оставил нищо!
Тя огледа празната черупка на холта и с жест с ръка унищожи една къща в сфера от горещ бял огън. Навсякъде се разлетяха парчета разтопен камък. Някои от тях се издигнаха толкова високо, че няколко секунди по-късно заваляха като дъжд от падащи звезди.
Тогава кралицата отново утихна. Тя остана така за момент, след което рязко се обърна и тръгна към най-близкия кроач. По пътя направи жест към алеранката да я последва.
Инвидия тръгна на крачка зад нея.
— Какво ще направите?
Вордът погледна през рамо към Инвидия — фината й бяла коса беше в див безпорядък, а бледите й бузи бяха покрити със сажди, прах и пръст.
— Той взе от мен — изсъска тя, а гласът й трепереше от гняв. — Той ме нарани. Нарани ме.
Ноктите й отново издадоха болезнено скърцащия звук.
— Сега аз ще взема от него.
Глава 7
Валиар Маркус влезе в командната палатка и отдаде чест. Октавиан вдигна глава и кимна, приканвайки го да влезе. Капитанът изглеждаше уморен и изтощен след усилията, които бе вложил във водното призоваване, за да предаде посланието си на цяла Алера, а и оттогава не беше спал. Беше прекарал нощта в командната палатка, четейки доклади и изучавайки карти и пясъчни маси. Малък басейн, създаден от инженери на легиона, заемаше единия ъгъл на палатката.
Принцепсът стоеше пред басейна и гледаше надолу към стоящото на повърхността на водата умалено изображение на трибун Антилус Красус.
— Колко холтъра спасихте оттам?
— Осемдесет и трима — отговори Красус. Гласът му беше много далечен и приглушен, сякаш идваше от дълъг тунел. — Всички, сър, включително животните и добитъка.
Капитанът се изсмя късо.
— Имахте ли достатъчно летци за всичко това?
— Изглеждаше като добро предизвикателство за врага, сър — отговори Красус, едното ъгълче на устните му се изви в усмивка. — Трябваше да ги оставим след няколко часа полет, но поне в близко бъдеще няма да станат храна за кроача.
Тави кимна.
— Пострадали?
Изражението на Красус стана сериозно.
— До тук двама.
Маркус видя как раменете на Октавиан се сковаха.
— До тук?
— Вие бяхте прав. Вордът беше взел защитни мерки — същества, подобни на стършели. Когато вашето изображение се появи от басейна, те излетяха от кроача като болтове от балеста.
Изражението на Красус остана спокойно, но гласът му трепна.
— Имаха жила, които пробиваха през кожената униформа и бронята. Успяхме да подсилим плочките на лориката с помощта на фурии, за да попречим на тези малки гадинки да ги пробият. Ако не бяхме успели… врани, сър, дори не искам да мисля за това. Реагирахме достатъчно бързо, но жилата им се оказаха отровни и когато попадаха в плът, а не в метал, раняваха хората. Снощи загубих двама души, а още дузина ранени се влошават.
— Опитахте ли се да използвате водно призоваване?
Красус поклати глава.
— Нямаше време. Небето гъмжеше от вордски рицари. Почти съм сигурен, че няколко обърнати от ворда призователи на вятър ни следваха по петите. Трябваше да продължим да летим.
Октавиан се намръщи.