— Измъкнахте ли се от окупираната територия?
— Към този момент, да.
— Имате ли време да се опитате да се излекувате сами?
Красус поклати глава.
— Съмнявам се. Вордът все още се опитва да ни намери. Мисля, че за ранените ще е най-добре да ги закараме при лечителите на легиона.
Маркус видя как капитанът се бори със себе си. Командирът винаги се изкушаваше да се влага твърде много във всяка операция. Но за да е водач, човек трябва да поддържа рационална перспектива. Октавиан не можеше сам да прецени състоянието на хората, нито тяхното местоположение, нито уменията на врага. Той обаче не искаше повече от хората му да губят ненужно живота си. Изкушението да отмени решението на полевия командир трябваше да е много силно.
Капитанът въздъхна.
— Ще се погрижа лечителите да са готови за вас в момента, в който кацнете.
Образът на Красус кимна.
— Благодаря ви, сър.
— Такова сериозно преследване — помисли на глас капитанът. — Вордската кралица ядоса ли се?
Красус потръпна.
— Сър… ние бяхме на най-малко десет мили от нейния кошер и я чухме как крещи. Повярвайте ми, нямах никакъв проблем да убедя хората си да летят цялата нощ без почивка.
— Значи сега тя ще предприеме нещо — каза капитанът. — Можем да накараме ситуацията да работи за нас. Сигурен съм в това.
Той се намръщи на трибуна.
— Какъв е вашият план?
— Ще дам на мъжете няколко часа почивка, след което ще потеглим отново. Ще преминем над още две ленти кроач, преди да се върнем. Очаквам още вордски рицари да се опитат да ни прихванат.
— Не им позволявайте.
— Няма, сър — отвърна Красус.
Капитанът кимна.
— Добра работа, трибун.
Очите на Красус блеснаха от похвалата и той удари с юмрук над сърцето си в рязък поздрав. Капитанът върна поздрава, след което прокара ръка по образа. За секунди водата, от която беше образуван, плавно и безшумно се върна в басейна.
Капитанът потъна в лагерния стол и притисна двете си длани към челото.
— Сър — каза Маркус. — Имате нужда от почивка.
— По-късно — отвърна уморено капитанът. — По-късно.
— Сър — започна Маркус, — с цялото ми уважение, но в момента звучите точно като…
Едва се усети навреме, за да не се издаде: „Точно като дядо ви“. Валиар Маркус не беше близък с Гай Секстус. Не можеше да знае какъв е бил Първият лорд в неформална обстановка.
— Точно като новобранец, който се опитва да ми каже, че може да завърши марша, въпреки че краката му са целите в мехури и глезенът му е счупен.
Слаба усмивка докосна устните на капитана.
— Ще си почина, веднага щом приключим.
— Много добре, сър. Как бих могъл да ви помогна?
Капитанът отпусна ръце и погледна Маркус.
— Какво знаете за традиционното ухажване на маратите?
Маркус примигна.
— Моля?
— Ухажването при маратите — уморено повтори Октавиан. — Какво знаете за него?
— Сигурен съм, че Магнус знае повече от мен, сър.
Капитанът раздразнено махна с ръка.
— Вече го питах. Каза, че веднага щом разбрал как понякога изяждат враговете си, осъзнал, че знае достатъчно, за да не иска да има нищо общо с тях.
Маркус изсумтя.
— Сър, в това има определен смисъл. Маратите могат да бъдат опасни.
Капитанът го погледна сърдито.
— Ще ми кажете и за това. Но първо ми кажете какво знаете за тяхното ухажване.
— Искате да задържите посланичката и за в бъдеще ли, сър?
— Не е толкова просто — отговори капитанът.
— Съгласен съм. Много граждани няма да харесат тази идея.
— Тях враните да ги отнесат — отговори капитанът. — Единствените, които могат да вземат това решение, сме аз и Кайтай.
Маркус изсумтя.
— Чувал съм разни истории.
— Например?
Маркус сви рамене.
— Обичайното. Че се чифтосват със своите животни. Че преди битка участват в кървави ритуали и оргии.
Той потръпна. Последното го беше видял със собствените си очи и то предизвикаше кошмари, а не фантазиите.
— Че бият жените си, докато не се подчинят на волята на съпрузите си.
При тези думи капитанът шумно изсумтя.
Маркус кимна спокойно.
— Да. Ако посланикът намекне за това, последното е просто глупост.