— Нещо друго?
Маркус сви устни и започна да се бори със себе си. Не се очакваше Валиар Маркус да знае много за маратите и техните обичаи. От друга страна, един разговорлив, уважаван войник от севера познава много хора. Някои от тях може да са пътували. Някои от тях биха се върнали с истории. И…
И Маркус осъзна, че иска да помогне на капитана.
— Служих на един човек, който стана началник на оръжейниците на доста голямо търговско семейство — каза той накрая. — Той ми разправяше нещо за състезание.
Капитанът се намръщи и заинтригувано се наведе напред.
— Състезание?
Маркус изръмжа утвърдително.
— Очевидно една маратска жена има право да поиска да тества потенциалния си съпруг чрез състезание. Или може би беше изпитание с бой. Той не беше много ясен по въпроса.
Октавиан повдигна гарвановочерните си вежди.
— Шегувате се.
Първото копие сви рамене.
— Само това знам.
Беше истина. Дори курсорите знаеха малко отвъд военните способности на варварите. Информацията за обществото на маратите беше изключително оскъдна. В по-голямата си част и двата народа се опитваха да се избягват. Достатъчно беше да знаят само за заплахата, която те представляват, за да могат легионите ефективно да им се противопоставят.
Разбира се, никой никога не беше заповядвал на курсор да разбере как се предлага брак на жена-марат.
— Изпитание с бой — измърмори мрачно Октавиан. Маркус си помисли, че може да е казал: „Перфектно“.
Маркус запази спокойно изражение.
— Любовта е прекрасно нещо, сър.
Октавиан го погледна кисело.
— Получихте ли докладите от Ванориус?
Маркус отвори кожения калъф на колана си и подаде свитък хартии на капитана.
— Благодарение на Магнус, да, сър.
Капитанът взе докладите, облегна бедро на пясъчната маса и започна да чете.
— Чел ли сте ги?
— Да, сър.
— Какво мислите?
Маркус сви устни.
— Вордите ни превъзхождат числено, но изглежда не са особено ефективни без кралица, която да ги води. Постоянно има някакви битки при обсадените градове, но проблемите на обградените Върховни лордове са по-скоро като да попаднат в силна виелица, отколкото като да водят война.
Октавиан обърна страницата, зелените му очи бързо пробягаха по следващата.
— Продължавай.
— Големи вражески сили се движат към Рива. Вече трябваше да са там, но Акватайн изгори цялата земя между Рива и старата столица чак до кървавите недра. Изглежда това ги е забавило.
Капитанът се намръщи и поклати глава.
— Колко време остава, преди да се изправят срещу Акватайн?
— Трудно е да се каже. Ако приемем, че темпото им се запази бавно като сегашното — още от дванадесет до четиринадесет дни.
Маркус се намръщи и продължи:
— Дори да атакуват легионите и да загубят, те могат да ни нанесат фатален удар, освен ако не премахнем кралицата. Ако тя им заповяда, те ще се бият до последния восъчен паяк. Ще вземат със себе си лъвския дял от нашата сила.
— А тя просто ще създаде още — каза Октавиан.
— Да, сър.
— Бих казал, че най-добрият вариант е да сме там след дванадесет до четиринадесет дни. Нали?
Маркус усети как веждите му литват нагоре чак до линията на косата.
— Това е невъзможно. Нямаме пътища. Никога не бихме могли да изминем това разстояние навреме, за да се присъединим към битката. Нямаме достатъчно летци, за да прехвърлим толкова много сухопътни войски.
Очите на Октавиан блеснаха и той се усмихна. Тази усмивка преобрази чертите на обикновено сериозния млад мъж. Беше усмивката на момче, планиращо страхотен номер.
— Знаете ли — каза той, — че Алера е постигнала мирно споразумение с ледените?
— Сър? Чух нещо подобно, но в легиона има много различни слухове.
Тави кимна.
— Познавате ли лорд Ванориус?
— Да, донякъде. Разговаряхме често, когато служех при Антилус. Винаги по въпроси на легиона.
— Отиди при него — каза Тави. — Трябват ни призователи на дърво. Искам всеки рицар на дърво, всеки гражданин, способен да призовава дърво, и всеки професионален дърводелец в Антилус да се появи в този лагер призори.
— Сър? — каза Маркус. — Не съм сигурен, че разбирам.
— Наистина ли? — каза Октавиан и за миг онази усмивка отново се появи. — Защото аз съм абсолютно сигурен, че не разбирате.