— Призователи на дърво.
— Да — каза капитанът.
Маркус предпазливо вдигна вежди и поздрави с юмрук към сърцето си.
— Какво искате да кажа на Ванориус, когато ме попита защо са ви нужни?
— Оперативна сигурност — каза капитанът. — И ако това не подейства, информирайте го, че неспазването на законна заповед на короната по време на война се счита за предателство.
Погледът му се втвърди.
— Не отправям молба.
— Да, сър — каза Маркус.
Извън палатката караулът зададе въпрос и гърмящ бас отговори с ръмжащ тон. Секунда по-късно един от часовите надникна в палатката и каза:
— Двама канимски пратеника, капитане.
Октавиан кимна и махна с ръка.
— Поканете ги, моля.
Маркус не познаваше двамата каними, които влязоха миг по-късно, като леко се прегърбиха, за да не докосват ушите им тавана. Единият, с гъста тъмна козина, носеше стара, износена броня на военната каста, на която липсваха няколко части. Другият — слаб, със златиста козина и очи-мъниста — носеше яке с шипове от стомана, което беше основната екипировка на сегашната канимска милиция от ветерани.
Маркус усети лек шок от осъзнаването. Варг никога не би изпратил воин като куриер, още по-малко такъв, който да е с такъв външен вид като този. А другият със златистата козина приличаше по-скоро на шуаранец, единствените каними, които алеранецът беше виждал да имат подобен оттенък на козината. Шуаранците не бяха участвали в нахлуването на Алера със силите на Сари. Те никога не бяха напускали Кания. Следователно никога не биха могли да станат членове на обучената за война милиция на Насаг — за каним, който лъжливо твърди, че е член на това формирование беше все едно да иска да го разкъсат. Канимската гордост беше свирепа, ревнива и кърваво решителна.
Може би лошо екипиран воин би могъл да бъде изпратен със съобщение. Може би канимът със златистата козина винаги е бил в редиците им и просто алеранците никога не са забелязвали присъствието му. И двете неща бяха възможни поотделно.
Но заедно?
Маркус се почеса по носа с върха на пръста си и когато отново спусна ръка, тя се плъзна само на инч от дръжката на меча му. Той погледна Октавиан с надеждата да го предупреди.
Не беше необходимо. Очевидно капитанът беше стигнал до същите заключения като Маркус и макар външно да остана спокоен, той дискретно пъхна палец в колана си, като го постави в непосредствена близост до дръжката на камата зад гърба му.
— Добро утро — каза учтиво Октавиан, като наклони леко глава на една страна в поздрав на висшестоящ към подчинен. — Имате ли нещо за мен, господа?
Бронираният каним направи няколко крачки напред и бръкна в торбичката на хълбока си.
Ръката му се появи, стиснала каменен нож. Бронираният каним изрева на канимски:
— Един народ!
И замахна към гърлото на капитана.
Сърцето на Маркус подскочи. Капитанът беше сериозен противник, когато използваше призоваване на метал, но тези способности бяха безсилни срещу каменни оръжия. Магията на метала не можеше да го предупреди за атаките на оръжието и при сблъсък с канима той щеше да бъде принуден да разчита само на своята физическа подготовка, а без помощта на фуриите нито един алеранец не би могъл да се сравни по сила с канимите и само най-бързите биха могли да се конкурират с тях по скорост.
Октавиан дръпна глава назад и острието го пропусна на косъм.
Той отстъпи назад и направи няколко танцуващи крачки, докато вадеше камата от колана си и я хвърляше. Оръжието се превъртя един път и половина и потъна в незащитено място в бедрото на канима. Нападателят зави от внезапната болка и се препъна.
— Сър — извика Маркус и извади и хвърли меча си с едно движение.
Не спря да види дали Октавиан го е хванал, а се обърна към втория каним, който вадеше тънка дървена тръба. Когато Маркус се приближи, канимът вдигна тръбата до устата си и издуха, от другата страна изскочи малка светкавица от цвят и стомана. Маркус наведе глава и почувства как стрелата се удря в солидната алеранска стомана на шлема. След това се втурна към убиеца, призовавайки земната си фурия.
Канимът беше невероятно силен, но неопитен. Двамата се блъснаха силно в земята и вместо да се опита веднага да избяга, канимът заудря с крайници в безполезни опити да забие нокти или зъби в Маркус. Маркус нямаше време да го пленява. Трябваше бързо да отстрани златната козина и да отиде на помощ на Октавиан. Затова с едната ръка той сграбчи китката на канима в хватка за смачкване на костите, след което стовари другия си юмрук в главата му, смачквайки черепа на противника си с усилена от фурията сила.