Маркус погледна назад и видя как капитанът счупи примитивния каменен меч на канима с бързо движение на гладиуса и продължи с четири светкавични наклонени удара през бронята на нападателя. Всеки два от тях вероятно щяха да са фатални, но капитанът не искаше да рискува. Едва след като се увери, че врагът е напълно неутрализиран, той се обърна към Маркус и втория каним с вдигнат за удар меч.
Двамата мъже срещнаха погледи, докато бронираният каним бавно се свлече на земята зад капитана и Маркус с учудване осъзна, че разсъжденията на Октавиан са били идентични с неговите. Той се беше справил с нападателя си бързо и ефективно, за да има време да му се притече на помощ.
Погледът на Октавиан обхвана Маркус и канима с разбитата глава. След това се обърна към мъртвия си противник и се намръщи.
— Врани — изръмжа той. — Кървави врани.
Нахлуха стражите. Без колебание и двамата забиха мечовете си в победения от Маркус каним.
Какъв капитан, какъв легионер, помисли си Маркус. Когато стражите пристъпиха към втория каним, капитанът им махна с ръка.
— Готов е — после вдигна поглед. — Маркус, ранен ли сте?
— Ще се справя — задъхано отговори Маркус.
Той беше в достатъчно добра форма, за да върви в крак с легиона, но прекара няколко месеца на кораб, където нямаше реален начин да поддържа форма.
И, честно казано, вече не беше млад.
Октавиан избърса кръвта от меча на Маркус в тъмната козина на мъртвия каним, след което му върна оръжието с дръжката напред. Маркус кимна в знак на благодарност, огледа оръжието за петна или повреди, намери състоянието му за изправно и го върна в ножницата си.
Октавиан хвърли поглед към Маркус и каза просто:
— Благодаря.
След това излезе от палатката, вцепенен от гняв или може би в естествена реакция от покушението върху живота му.
Трима легионери се втренчиха след него.
— Какво стана? — попита един от стражите. — Мислех, че трябва да сме съюзници.
Маркус изсумтя и го тупна по бронираното рамо, за да ги насочи да последват капитана.
— Аз също, войник. Аз също.
Глава 8
— За бога, милейди — каза Верадис със спокоен тон. — Трябва да се успокоите.
Исана хвърли леко раздразнен поглед през рамо към младата жена, докато крачеше напред-назад в покоите й — най-голямата стая в най-добрия хан в Рива.
— Как мога да се успокоя, когато знам с какви хора ще си имам работа?
— Не всеки човек в Сената е изкусен интригант, изразходващ цялата си енергия, за да получи повече власт и влияние за сметка на всички останали.
— Не, не е — съгласи се Исана. — Някои от тях са некадърни интриганти.
Верадис вдигна вежди, изражението на лицето й изразяваше леко неодобрение.
Исана издиша. После скръсти ръце пред себе си и си пое дълбоко дъх, полагайки усилия да успокои емоциите си.
— Съжалявам. Сега, когато знаем, че синът ми се е върнал, те ще са много по-настоятелни да му отнемат първородството. Не бива да натоварвам мислите ви с това бреме, Верадис.
— Разбира се, че трябва, милейди — отговори Верадис. — Това е едно от нещата, за които е помощникът. Както и за да ви посъветва да си вземете друга кърпичка на изслушванията в Сената. Тази е изцяло похабена.
Младата жена се изправи и тръгна тържествено, за да застане пред Исана, предлагайки й сгъната бяла кърпичка. Исана я прие с едва доловима усмивка.
— Само човек с определена нагласа на ума може да стане добър сенатор — тихо й каза Верадис. — Той трябва да умее да говори добре. Трябва да може да убеди другите да следват неговата гледна точка. Трябва да е готов да преговаря и да прави компромиси. И най-вече той трябва да защитава интересите на гражданите, които са гласували за него. Това е преди всичко. Докато избирателите му са доволни, той ще запази позицията си.
Верадис елегантно сви рамене.
— Сенаторите полагат големи усилия да защитят интересите на тези, които са гласували за тях. Някои вървят по ръба на острието между закона и престъпността. Някои от тях весело танцуват, докато преминават отвъд тази граница и после се връщат обратно.