— Врани — възкликна Исана.
— Майлс ревнуваше и се вбеси, че Алдрик я използва — макар че момичето нямаше нищо против. Затова той веднага предизвика Алдрик на дуел на честта.
— Най-известният дуел в Алера Империя — каза Исана.
Арарис кимна.
— За Майлс това беше чисто самоубийство, затова го бутнах под колелата на един фургон. Оттам му е болното коляно. А аз заех мястото му в дуела на честта.
Исана се намръщи.
— Защо?
— Защото това, което правеше Алдрик, беше неправилно. Независимо дали, или въпреки факта, че това я успокояваше — той я дари с кратка усмивка. — Има някои неща, които просто не могат да бъдат игнорирани.
Тя кимна бавно.
— Продължавай.
— Няма какво повече да се казва — сви рамене Арарис. — Аз победих Алдрик, но не можех да го убия. Той беше един от сингуларите на принцепса. На практика брат за мен. Но докато той още не беше се изправил, Септимус се приближи до него и го обвини в злоупотреба пред очите на половината жители на столицата. Прогони го от обкръжението си и недвусмислено му даде да разбере, че за него ще е по-добре да не попада пред очите му, ако иска да живее.
— И какво стана след това?
— След думите на Септимус никой в Алера Империя не би му доверил дори чинии да мие. Така че той взе момичето със себе си и се махна.
— Одиана — осъзна Исана. В мислите й се появи образът на високия, суров Алдрик и тъмнокосата жена с изкусителни извивки, която винаги беше с него.
Арарис кимна.
— Що се отнася до мен, аз се стараех да бъда мил с нея. Помагах й да се храни. По пътя за столицата през една студена нощ й подарих одеяло. Предполагам, че затова ми помогна във Втора калдеронска битка. Но после си мислих, че щеше да е по-добре, ако не се бях бил с Алдрик, докато Майлс лежеше в лечебната вана. Дуелът провокира събития, които го направиха публично достояние. Септимус нямаше друг избор, освен да уволни Алдрик и да го направи възможно най-сурово. Ако не бях постъпил така, може би Алдрик щеше да участва в Първа калдеронска. Може би това щеше да е от полза. Може би много неща щяха да са различни.
— Вярваш ли в това? — попита Исана.
Арарис леко се усмихна.
— Не знам. Често си мисля какво ли щеше да е, ако бях постъпил по различен начин, но предполагам, че всички наши решения имат важни последици.
На вратата се почука.
— О — каза Исана, — ескортът от Сената, предполагам.
Те отстъпиха един от друг и Исана старателно приглади роклята си.
— Би ли отворил вратата, ако обичаш.
Арарис се изпъна в безупречна военна стойка и сведе глава. После пристъпи към вратата и протегна ръка… Вратата излетя от пантите си с писък на разкъсващ се метал, удари Арарис в гърдите и го отхвърли през цялата стая, за да го блъсне в отсрещната стена.
Мъже в черни брони нахълтаха в стаята, движейки се бързо и точно. Един от тях махна вратата от проснатото тяло на Арарис. Още двама държаха оръжията си над падналия мечоносец. Други две остри лъскави остриета се насочиха към Исана и тя замръзна с широко отворени очи.
Мъжете не носеха черни брони.
Те бяха покрити с вордски хитин. Около вратовете им блестяха стоманените ленти на яки за подчинение.
В коридора се чуха тихи стъпки и в стаята влезе стройна фигура, обвита в дълго тъмно наметало. Една тънка и женствена снежнобяла ръка се вдигна, за да насочи един-единствен зелено-черен нокът към Исана.
— Да — изсъска чужд, бръмчащ глас. — Да. Разпознавам миризмата. Това е тя.
— Господарке — чу се тих глас от коридора. — Не можем да заблуждаваме охранителните фурии още дълго.
Вордската кралица — тъй като това не можеше да бъде никой друг — прекоси стаята до Исана и сграбчи китката й в смазваща хватка. Исана едва не извика от болка, когато нещо се счупи с тихо пукане.
— Вземете ги и двамата — почти измърка кралицата. — О, да. Сега е мой ред.
Глава 9
— Трибун Антилар — каза Тави, — нуждая се от вас.
Макс се откъсна от обяда си, объркан от тона на Тави.
Но въпреки че Макс беше приятел на Тави, той също така беше и легионер. Така че веднага се изправи, отдаде чест с удар с юмрук в гърдите и влезе в крак с Тави, преди да е преглътнал последния си залък.