Излизайки от трапезарията, Тави забеляза Красус, който крачеше из лагера и обясняваше нещо на един от центурионите на легиона.
— Трибун Антилус! — извика Тави. — Центурион Шулц! Последвайте ме.
Красус и Шулц реагираха по същия начин като Макс.
Тави изобщо не забави крачка, така че и двамата се втурнаха след него и Максимус.
Тави се насочи към лагера на канимите, без да каже и дума повече, но преди да са изминали и стотина ярда, чуха тропот на копита. Кайтай скочи от коня, лицето й беше сериозно и намръщено.
За момент тя се втренчи в Тави, след което тръгна до него.
Приливът на облекчение и удоволствие при вида й временно потисна гнева и обмислянето на следващата стъпка.
— Значи се върна? — попита той.
— Току-що, алеранецо, очевидно е — тя отново го погледна, сякаш искаше да се увери, че той няма да изчезне. — Почувствах нещо.
— Двама каними току-що се опитаха да ме убият.
— Варг? — попита Кайтай през зъби.
— Няма начин да знаем със сигурност, но по-скоро не.
— Негови хора, негова отговорност — изръмжа Кайтай.
Тави изсумтя, без да изразява нито съгласие, нито несъгласие с нея.
— Успяхте ли?
Тя го погледна и каза с лека нотка на презрение:
— Алеранец.
Тави оголи зъби в жестока усмивка.
— Разбира се. Моите извинения.
— Така и трябва — съгласи се Кайтай. — Какво се надяваш да постигнеш?
— Ще получа отговори от Варг — каза Тави.
— Какво? — избоботи Макс. — Канимите са се опитали да те убият?
— Преди около пет минути — отговори Тави.
— Тогава защо, врани, вървим към лагера им?
— Защото трябва бързо да предприема нещо, преди това да се е превърнало в нещо по-лошо — отвърна Тави, — и защото Варг е там.
— Но ако той ги е изпратил да те убият, какво ще му попречи да довърши работата, когато се появиш там?
— Вие — каза Тави.
Макс се намръщи.
— О, да, аз.
— Не бъди егоист — каза Тави — Красус и Шулц също заслужават да помогнат.
Макс изръмжа.
— Кървави легиони — прошепна под нос. — Кървави каними, кървави луди Първи лордове.
— Ако искаш да останеш тук… — започна Тави.
Макс го погледна възмутено.
— Разбира се, че не — той погледна през рамо. — Шулц е опитен, но всичко ще отлети при враните, ако малкият ми брат е начело, а неговият ранг е по-висок от този на Шулц.
— Технически погледнато — каза Красус, — моят ранг също така е по-висок и от твоя.
— Не е така, и двамата сме трибуни.
— Аз пристигнах първи.
— Двамата пристигнахме по едно и също време. Освен това аз бях назначен в Първи алерански шест месеца преди да бъде сформиран — отвърна Макс.
Красус изсумтя.
— Като центурион, фалшив центурион.
— Няма значение. Аз съм по-старши.
— Като деца сте — намеси се Тави. — Виждате как Шулц не спори за такива неща, нали?
— Както е угодно на капитана, сър — отговори Шулц с невинно изражение на лицето, — аз тук не се меся.
Кайтай се ухили, оголвайки зъби по канимски маниер.
— Шулц има повече здрав разум и от двама ви. Дори само затова заслужава да командва.
Шулц игнорира коментара с неподражаем стоицизъм.
Лагерът на хълма остана зад тях и те приближиха до много по-големия лагер на канимите. Стражите на портата забелязаха приближаването на Тави и хората му. Един от тях, непознат за Тави, вдигна ръка, настоявайки Тави да спре, за да се идентифицира. Това беше стандартна процедура за всеки, който желае да влезе в лагера им.
Тави пое дълбоко дъх и си напомни, че това не е обичайно посещение.
Вместо да спре, той се наклони назад и със сила, взета от земните фурии, удари с крак по дървената порта и тя с трясък се отвори.
Двамата стражи, застанали до портата, паднаха на земята на различни страни и всеки каним в околността обърна тъмночервените си очи към случващото се.
— Търся моя гадара, Варг — заяви Тави на ръмжащия език на воините-вълци, достатъчно силно, за да го чуят всички каними. — Нека всеки, който иска да ме спре, да излезе напред.
Пътят към центъра на канимския лагер внезапно опустя. Тави тръгна напред, стараейки се да изглежда така, сякаш само търси повод, за да излее гнева си върху всеки, който е имал нещастието да привлече вниманието му. Имаше достатъчно опит в общуването с канимите, за да знае, че за тях езикът на тялото и увереността са по-важни от думите. Основното му притеснение беше, че някои млад воин би могъл да реши, че неговото поведение е бравада, блъф, и да реши да го предизвика.