Бърнард се наведе и прошепна:
— Ако те попитам учтиво, мислиш ли, че би могла да удушиш този самодоволен идиот чак оттук?
Тя се опита да потисне кикота, който се надигна отвътре, но не успя. Бързо прикри устата си с ръка, но въпреки това си спечели няколко раздразнени погледа от публиката в амфитеатъра.
— Сценарият тази вечер е за трагедия — тихо измърмори Бърнард, наведе се по-близо и сложи длан върху ръката й като знак за успокоение, — не за комедия. Овладей се, преди да си вбесила публиката.
Тя се пребори с поредния изблик на смях и леко го плесна по ръката, после отново насочи вниманието си към треперливото изказване за неразбираемата кръвна линия на древния сенатор Улфий.
— … син на Матей, чиято титла премина не към най-големия му, извънбрачен син Густус, а към по-малкия му и законен син Мартинус. По този начин се създаде прецедентът, колеги мои, уважаеми сенатори, присъстващи милорди.
Сенатор Валериус, мрачен мъж на средна възраст с изключително достоен външен вид, започна да ръкопляска с дългите си елегантни ръце, и тук-там този жест беше подкрепен.
— Благодаря, сенатор Улфий. А сега, ако няма повече…
Един от седемдесетте мъже, седнали на пода на амфитеатъра, звучно прочисти гърлото си и се изправи на крака. Косата му представляваше топка от стърчащи във всички посоки кичури, носът му беше покрит с червени жилки от пиене на прекалено много вино, а кокалчетата на пръстите му бяха гротескно подути от многократни сбивания. Превръзка на дясната му ръка свидетелстваше, че сбиванията не са били само в младостта му.
Валериус коригира гънката на лилавия си плащ, който обозначаваше статута му на сенатор Калидус, и погледна другия мъж.
— Сенатор Теогин. Какво има?
— Мислех, че като член на този Сенат мога да упражня правото си да изразя своите мисли — бавно провлачи с цересийския си акцент Теогин, сякаш умишлено се противопоставяше на класически шлифованите, твърди северни интонации на Валериус.
— Ако приемем, че сенатор Калидус все още възнамерява да председателства тази почтена общност в съответствие с върховенството на закона, разбира се.
— Всеки пропилян момент е миг, който бихме могли да използваме, за да се подготвим за среща с врага — отговори Валериус.
— Напълно съм съгласен — каза Теогин. — Това включва ли моментите, прекарани в подготовка на вашия перфектен маникюр, сенаторе? Сигурен съм, че блясъкът на ноктите ви ще заслепи ворда, преди да успее да се добере до нас.
Тук-там сред публиката се разнесе тих смях. Амара и Бърнард се присъединиха към него. Превръзката на кокалчетата на Теогин направи контраста с външния вид на Валериус още по-ярък.
— Мисля, че го харесвам — измърмори Амара.
— Теогин? — отвърна Бърнард. — Той е надут задник, но днес е от правилната страна.
Валериус беше твърде изтънчен, за да покаже някаква реакция на смеха. Спокойно изчака да затихне, както и още четвърт минута след това, преди да отговори.
— Разбира се, сенаторе, ще ви изслушаме. Въпреки че моля, заради младите смели мъже, които се подготвят да се изправят срещу врага, коментарите ви да бъдат кратки и по същество.
Той леко наведе глава, направи жест с ръка и елегантно седна.
— Благодаря ви, Валериус — отговори Теогин. После пъхна палци в илиците на дрехата си, така че превръзката на дясната му ръка да се вижда ясно. — С цялото ми уважение към сенатор Улфий за дълбокото му познаване на алеранската история и алеранското право, аргументите му са лицемерни и заслужават да бъдат осмени от този амфитеатър.
Улфий се надигна, издавайки неясни звуци на възмущение, а покритата му с пигменти плешивина придоби яркочервен цвят.
— Е, стига, Улф — каза Теогин и широко се усмихна на другия сенатор. — Щях да използвам по-меки формулировки, но Валериус каза, че нямаме време да щадим чувствата ви. И вие знаете също толкова добре като мен, че Парциар Густус беше гнусен луд, който уби половин дузина млади жени, докато Парциус Фиделар Мартинус беше първият служещ гражданин, удостоен да бъде част от Дома на верните след Войните Февърторн — и това след като преди това два пъти отхвърли поканата на Гай Секундус да се присъедини към Дома на доблестните.