Тави тъкмо бе взел чаша вино и отпиваше. При думите й едва не се задави.
— Кървави врани — изхриптя той. — Кога?
— Не и докато сте жив — каза Алера. — Нито при вашите деца или при техните деца. Може би дори не по време на живота на целия ви народ. Почти сигурно от вас ще останат само писмени следи. След хиляда години, или две, или три или двадесет. Но ще се случи.
— Ако не направя нищо — каза Тави, — вордът ще унищожи народа ми, преди да падне снегът тази година — той поклати глава. — Алеранците след хиляда години никога няма да имат шанс да съществуват — и никога няма да има на кого да кажете, че сте ги предупредили. Теоретичните алеранци от утрешния ден ще трябва сами да се погрижат за себе си.
Беше почти сигурен, че тя ще се усмихне на този коментар. Това беше видът спокоен, интелектуален хумор, който фурията ценеше. Тя не отговори.
— Ще ни помогнете ли? — попита той.
Тя наведе глава замислено.
— Разбира се.
Тави пристъпи бързо към нея, хвана стиснатите й ръце и ги вдигна. Сърцето му подскочи в гърлото, когато го направи. Фурията пред него беше същество с почти немислима сила. Ако действията му не й се понравеха…
Но тя стоеше и го гледаше със спокойно изражение. Той премести поглед от очите й към върховете на пръстите й.
Изглеждаха неравномерно, материалът беше някак похабен, сякаш сдъвкан. Веднъж Тави беше видял телата на войници, паднали в река по време на битка. Мъжете се бяха удавили и останките им не бяха открити повече от ден. Рибите и други речни същества ги бяха открили, бяха отхапвали и откъсвали малки парченца плът. Раните не кървяха. Бяха останали студени, инертни, сиви, сякаш телата по някакъв начин се бяха превърнали в скулптури от мека глина.
Пръстите на Алера изглеждаха като на восъчна скулптура, чиито пръсти са били усърдно гризани от мишка.
— Какво е това? — тихо я попита той.
— Неизбежност — отговори фурията. — Краят на пътя.
Той се намръщи за миг, както от ръцете й, така и от отговора. Осъзнаването го заля няколко секунди по-късно. Той вдигна очи към нея и прошепна:
— Вие умирате.
Алера му се усмихна много спокойно, много топло.
— Опростен начин да кажеш какво се случва — отговори тя. — Но предполагам, че от ваша гледна точка има известна повърхностна прилика.
— Не разбирам — каза Тави.
Алера за миг се загледа в ръцете му. След това направи жест по дължината на тялото си и каза:
— Знаете ли как е възникнала тази форма? Защо говоря с кръвната линия на вашето семейство?
Тави поклати глава.
— Не.
Тя го погледна укорително.
— Но предполагате.
Тави сведе глава пред нея.
— Предполагам, че има нещо общо с мозайката в стаята за медитации на Първия лорд.
— Отлично — каза Алера и кимна. — Мозайката в пода на стаята е направена от парчета камък, донесени от цялата империя. Чрез тези парчета Гай Примус успяваше да комуникира и да командва фуриите по цялата земя, така че да му носят информация, да му предават изображения на отдалечени места и да изпълняват волята му.
Тя сви устни и продължи.
— Тогава за първи път започнах да осъзнавам себе си като отделна същност. През целия живот на Примус аз продължавах да… се втвърдявам, предполагам, че това би била най-подходящата дума. Той усети присъствието ми и с времето разбрах как да говоря с него и как да придобия материална форма.
Тя се усмихна, погледът й се насочи в далечината.
— Първите думи, които си спомням, че чух със собствените си уши, бяха на Примус: „Кървави врани, полудявам“.
Тави издаде кратък, задавен смях.
Тя му се усмихна.
— Мозайката беше фокусът, върху който се формира тази форма. Тя беше тази, която привлече хиляди и хиляди фурии без индивидуалност, превръщайки ги в нещо повече — тя сложи ръка на гърдите си. — В Алера.
— И когато дядо ми унищожи Алера Империя, мозайката беше унищожена заедно с нея — прошепна Тави.
— От гледна точка на Секстус това беше неизбежно. Ако беше останала непокътната, мозайката щеше да отиде при вордската кралица. А тя почти сигурно щеше да разбере значението й и щеше да се опита да ме контролира чрез нея. И дори би могла да успее.
— Ето защо Първите лордове никога не са споменавали на никого за вас — тихо каза Тави. — Ето защо за вас няма нито дума в нито една хроника.