— Колкото е един легион с неговите придружители — каза Тави.
Тя се усмихна.
— И така беше. Легион от друго място, изгубен и озовал се тук, в моите земи — тя посочи към входа на палатката. — Каними, марати, ледени. Всички те бяха изгубени пътешественици.
Тя поклати тъжно глава.
— Другите също. Онези, които твоят народ унищожи през вековете. Толкова много изгубени животи от страх и необходимост.
— Когато са дошли тук, те призовавали ли са фурии? — попита Тави.
— В продължение на много години — не.
— Тогава как са го направили? — попита той. — Как са оцелели?
— С жестокост. Умения. Дисциплина. Те идваха от място, където бяха ненадминати господари на войната и смъртта. Техните врагове тук никога не бяха виждали нещо подобно. Вашите предци не можеха да се върнат там, откъдето бяха дошли. Те бяха хванати в капан тук и само чрез победа можеха да оцелеят. Така те станаха победители, независимо от цената.
Тя спокойно срещна погледа му.
— Те правеха неща, на които едва ли би повярвал. Извършваха най-чудовищни и най-героични дела. По онова време твоите хора се превърнаха в един див, дивашки ум, въплътена смърт… и когато им липсваха врагове, те практикуваха уменията си един върху друг.
Тави се намръщи.
— Искате да кажете, че за да оцелеем, аз и моите хора трябва да направим същото?
— Не аз съм този, който прави избор. Нямам мнение. Само споделям факти.
Тави кимна бавно и направи жест с ръка.
— Моля, продължете.
Алера се намръщи замислено.
— Едва когато изключителният Примус премахна всички, които му се противопоставяха, провеждайки жестока война в името на установяването на мир, те започнаха да се опомнят. Да изграждат нещо по-голямо. Да полагат основите на Империята, каквато я познавате днес.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Закони. Справедливост. Изкуство. Стремеж към знания. Всичко идва от един източник.
— Способността да убиваш — прошепна Тави.
— Силата е първата добродетел — каза Алера. — Това не е приятен факт. Но горчивият вкус от осъзнаването му не променя истината, че без сила да ги защити, всички останали добродетели са краткотрайни и в крайна сметка безсмислени — тя се наведе леко напред. — Вордът няма илюзии. Те са готови да унищожат всяко живо същество на този свят, ако е необходимо, за да осигурят оцеляването на своя вид. Те са смърт в плът. И са силни. Готови ли сте да направите всичко необходимо, за да оцелеете вие?
Тави сведе поглед и се загледа в земята.
Той можеше да направи повече, за да помогне за постигането на успех във войната. Много повече. Можеше да предприеме стъпки, които преди година щяха да са абсолютно неприемливи за него. Острият му ум винаги е бил извор на идеи и този път не беше изключение. Той се мразеше, че има такива чудовищни концепции, но Империята се бореше за живота си. В глухата нощ, когато не можеше да заспи, когато се страхуваше най-много от бъдещето, той осъзна какви стъпки може да предприеме. Тези стъпки можеха да бъдат направени само върху безжизнените тела на мъртвите.
Брилянтни принципи, благородни дела, помисли си той.
Тези, които са работили достатъчно усърдно, за да се придържат към тях, са ги култивирали с любов — но простият факт е, че ако той изобщо иска някой алеранец да оцелее, може да се наложи да жертва други. Може да се наложи да избере кой да живее и кой да умре. И ако наистина трябва да бъде Първият лорд на Империята, водач на своя народ, той беше единственият, който може да направи този избор.
Всъщност това би било негово задължение.
Обзе го поток от емоции, които рядко си позволяваше да чувства. Мъка за вече изгубените. Гняв за тези, които все още могат да умрат. Омраза към врага, който беше поставил Империята на колене. И болка. Никога не е искал това, никога не го е искал. Той не искаше да бъде Първият лорд, но и не можеше да си тръгне.
Необходимост. Дълг. Думите прозвучаха подло в самотните кътчета на ума му.
Той затвори очи и каза на глас:
— Ще направя необходимото.
После вдигна поглед към Великата фурия и думите му прозвучаха грубо и студено дори за собствените му уши.
— Но има повече от един вид сила.
Алера го гледа дълго, после бавно наклони глава.
— Така е, млади Гай — измърмори тя. — Така е.
И с тези думи изчезна.
Тави седеше в лагерния стол и се чувстваше изтощен, отпаднал и изцеден като гъба. Опитваше се да види пътеката пред всички тях, да си представи всичките й извивки, завои и разклонения. Имаше моменти, когато в мислите му изведнъж процъфтяваше странен вид увереност, усещане за кристално разбиране на бъдещето. За дядо му, както и за Първите лордове преди него, се говореше, че има дарбата да вижда нещата, преди да се случат. Тави не знаеше дали това е истина.