За всеки друг враг, сблъскал се с алеранците, това щеше да е достатъчно, продължи с разсъжденията Ерен. Изглеждаше чудовищно несправедливо, че такъв грандиозен акт на апокалиптично унищожение причинява само леко забавяне в действията на врага. Без значение кой точно е врагът.
Тихата, разумна част на съзнанието му, същата, която винаги беше заета с математически изчисления, му казваше, че вордът може да се превърне в последния враг на Алера. Нямаха никакъв начин да го победят със силите, които им бяха останали. Дори и само защото вордът се разпространяваше твърде бързо. Повечето войни в крайна сметка се свеждаха до битка на числа. И вордът ги имаше.
Беше толкова просто.
Без да се поколебае, Ерен каза на тази част от ума си да върви при враните. Негов дълг беше да служи и да защитава Империята, доколкото му позволяват силите, и подобни деморализиращи мисли само можеха да му попречат да изпълни дълга си, колкото и правилни да бяха в исторически и буквален смисъл.
В края на краищата, дори на колене, Алера все още представляваше сила, с която не може да не се съобразяваш.
На откритата равнина близо до Рива имаше най-голямото струпване на легиони за последното хилядолетие, като огромното мнозинство от тях се състоеше от ветерани от постоянно воюващите градове Антил и Фригия. Вярно, че някои от тях бяха милиции, но милицията на побратимените градове на север беше не по-малко страшна от всеки от действащите легиони на юг, а ковачниците доставяха оръжия и брони за легионите по-бързо, отколкото когато и да е било в историята на Алера. Всъщност, ако можеха да произведат повече оборудване, Империята имаше достатъчно доброволци за още десетина легиона в допълнение към тридесетте налични.
Ерен поклати глава. Тридесет легиона. Повече от двеста хиляди въоръжени до зъби легионери, всеки от които беше част от единния жив организъм — Легиона.
Граждани от нисък ранг бяха разпределени между легионите — те бяха толкова много, че всеки легион имаше два пъти повече рицари, готови да се впуснат в битка.
И освен това, пълноценен Въздушен легион, съставен изключително от хора, притежаващи уменията на Рицари Аери, и водени от граждани от най-висок ранг, способни да преследват противника в продължение на няколко месеца. А отвъд дори тази сила стояха Първият лорд и Върховните лордове на Империята, всеки от тях — призовател на фурии с почти невероятна сила. Лагерът тук притежаваше достатъчно сила да разцепи земята до самите й недра, да подпали небето, да пренесе безмилостното море от север, да вдигне ветрове, които режат като коса и унищожават всичко, до което се докоснат, докато легионерите са защитени от кипящо море стомана и дисциплина.
И въпреки това бежанците, бягащи от разпространяваща се от сърцето на Империята смърт, продължаваха да ги заливат. Отчаяние се промъкваше в гласовете на центурионите, докато тренираха своите войници. Куриерите се изстрелваха в небето с гръмотевичен рев на въздушните си потоци и бяха толкова много, че се наложи принцепсът да издаде правила за излитане и кацане, за да предотврати сблъсъка на летците. Ковачниците работеха ден и нощ, като създаваха, подготвяха и поправяха, и щяха да продължат да го правят, докато вордът не ги превземе.
И Ерен знаеше какво движи всичко това.
Страх. Всепоглъщащ ужас.
И макар събраната от цяла Алера мощ да се простираше на мили около Рива, миризмата на страх витаеше във въздуха като сянка, надвиснала на хоризонта. Вордът приближаваше и вътрешният глас на всеки, способен да мисли, нашепваше, че дори събраните тук сили няма да са достатъчни. Въпреки че Гай Секстус беше умрял като преследван неспокоен гаргант, унищожавайки враговете си, фактът си оставаше: той умря. В погледите на всички се спотайваше ням въпрос: щом Гай Секстус не успя да оцелее срещу ворда, какви шансове имат останалите?
Ерен кимна на командира на двете дузини пазачи, обкръжили командната палатка, каза актуалната парола и беше пропуснат вътре, без да забавя крачка. Всъщност нищо не го бавеше тези дни, помисли си Ерен. Писмото на Гай Секстус до тогавашния Върховен лорд Акватайн очевидно се беше погрижило за това, наред с много други неща.
— Пет месеца — изръмжа възмутен глас, когато Ерен влезе в палатката. — Пет месеца стоим тук. Трябваше да потеглим на юг срещу ворда преди седмици!
— Ти си брилянтен тактик, Рокус — отговори по-дълбок и тих глас. — Но дългосрочното мислене никога не е било силната ти страна. Не можем да знаем какви изненади ни е спретнал ворда на терена, който са имали време да подготвят.